Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

После постави внимателно палци в меката плът под челюстта му и му даде знак да се изправи. В първия миг той понечи да се възпротиви, но от натиска на миниатюрните сърпове по шията му потече кръв. Талрик задрапа нагоре, като си помагаше с лакти в стената, изправи се с мъка и застана лице в лице с нея, толкова близо, все едно са влюбени.

По нейното лице изражение нямаше.

Стенуолд стоеше на прага, Тисамон гледаше над рамото му, а после някой го побутна от другата страна. Беше паякородният спътник на Фелисе.

— Кой си ти, между другото? — попита го Стенуолд, докато Фелисе държеше Талрик на нокти и се взираше в лицето му.

— Дестрахис, лекар. — Паякочовекът следеше с напрегнат поглед Фелисе, сякаш чакаше нещо.

Талрик се взираше в лицето на противничката си и събираше отчаяно мислите си през болката в хълбока и другата в ръцете.

— Преди да ме убиеш — каза той и плати с още кръв за дързостта си, защото думите увеличиха съприкосновението на гърлото му с нейните сърпове, — искам да ми кажеш едно нещо.

Лицето й остана безизразно, нито отхвърли, нито прие молбата му.

— Какво ще правиш след това? — Последният му коз, последният му шанс, и след като думите веднъж бяха изречени, Талрик затвори очи и зачака.

Дестрахис се наведе напред, но Фелисе не помръдна. Нямаше знак, че изобщо е чула въпроса.

— Какво става тук? — настоя Стенуолд с дрезгав шепот.

— Този тип Талрик е умен — изтъкна Дестрахис. — Стигна до сърцевината на проблема.

— След това? — чу се гласът на Фелисе. Изрече кратките думи така, сякаш не разбира значението им.

— Хванахме го недалеч от града ви — обясни Дестрахис. — Но той беше полумъртъв и вместо да го убие, тя ме накара да го закърпя и после го отпрати. Защото отмъщението срещу умиращ не влизаше в плановете й.

— Не виждам голяма разлика и сега — отбеляза Тисамон зад тях.

— Сега той й отвърна. — Дестрахис сви рамене. — Остава да видим дали този път дамата ще стигне докрай.

— Паяко, отдавна трябваше да те убия — процеди Фелисе, като все още държеше Талрик на пръсти, а самата тя не трепваше и за миг, застинала в съвършената си стойка. — Какъв ти е този осороден?

— Никакъв — отвърна Дестрахис. — Никога не съм бил човек на Империята.

— Но не си и мой — подчерта тя. — Кой ти плаща, паяко?

Дестрахис сви устни.

— Задължително ли е някой да ми плаща?

— Ти си толкова хелеронски гангстер, колкото и срещата ни е била плод на случайност. Не ме мисли за толкова глупава. Отговаряй.

— Или аз ще съм твоето „след това“? — запита се на глас Дестрахис. Гласът му уж прозвуча небрежно, но Стенуолд виждаше как се е изопнало лицето му от усилието на паякородния да контролира изражението си. — Но ти, разбира се, си права. Внедрих се в гангстерските територии на Хелерон. Направих така, че да тръгна на път с теб.

Талрик следеше ставащото с извънредната концентрация на човек, чиято очаквана продължителност на живота се увеличава с всяка изречена дума.

— Богомолкородни — каза Фелисе. — Ако те помоля да убиеш този нахален паяк, ще го направиш ли?

— Без колебание — увери я Тисамон и Дестрахис изведнъж пребледня, усетил едва доловимата промяна в стойката на мъжа до себе си. Сърповидното острие на богомолкородния увисна зад гърба на Стенуолд и върхът му убоде тила на паякочовека. Самият Стенуолд не смееше да помръдне. Отвори уста да възрази енергично, да им напомни, че се намират в Колегиум, в самия Амфиофос… само дето не бяха. Или поне Фелисе, Тисамон и Дестрахис не бяха. Те се намираха някъде другаде, на място много по-старо, където такива неща се случваха.

— Ако не ми отговори, можеш да го убиеш — реши Фелисе. Все още гледаше Талрик; и за миг не беше свалила очите си от него. — Кой те нае да ме тормозиш, Дестрахис?

— Аранте Дестраи, твоята леля — каза Дестрахис. Видно бе, че с мъка запазва хладнокръвието си. — Друго не ме питай, Фелисе.

— Не го вярвам това. Да кажа ли на богомолкородния да те убие? Кажи ми истината. Цялата истина.

— Моля те, Фелисе, ти не…

Талрик изсъска от болка, когато шиповете се забиха още малко в плътта му, а Фелисе повиши глас:

— Богомолкородни…

— Чакай! — извика Дестрахис. — Ако ти кажа, ще ме убиеш лично, ако не ти кажа, ще накараш проклетия богомолкоид да ме убие. Това справедливо ли е?

— Защо става така, че само непочтените вдигат шум за справедливостта? — вметна Тисамон. Острието му помръдна и по врата на паякородния потече струйка кръв.

Стенуолд се чувстваше уловен в капана на свят, чиито правила не разбираше.