Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Аз винаги съм те обичала — каза простичко тя. — Но не по начина, който ти имаш предвид. Съжалявам, Тото. Ще ми се да можех да кажа нещо друго. Ще ми се да можех да те излъжа, но… вярвам, че ти дължа истината. Винаги съм те имала за приятел, възможно е да съм приемала приятелството ти като нещо, което се получава даром, но… не и онова.

Той дълго седя мълчаливо, стиснал ръце в скута си, с неразгадаемо изражение на лицето. Нощта се точеше бавно, а Тото седеше и мълчеше. Накрая стана, без да каже дума, обърна се и си тръгна.

Че седна тежко на пода, като се чудеше дали една лъжа, пък била тя принудителна и прозрачна, не би откупила по някакъв начин живота й.

А после Тото се върна. Носеше нещо през рамо — торба, видя Че, когато той я остави на пода на зимника и се приближи към решетките. Към Че не погледна; гледаше ключалката. Осоидите бяха сковали набързо импровизирания арест в зимника — за врата служеше участък от дървената решетка, заключен за съседните стълбове с катинари. Нищо сложно.

Тото вдигна капачето на фенера, извади няколко инструмента от колана си и коленичи пред първия катинар. Преподавателите им в Академията открай време се възмущаваха от склонността на студентите да бърникат успешно всякакви видове ключалки, така повсеместно, че скоро не остана кабинет, работилница или сейф в сградата, които да не са пострадали от попълзновенията на младите им повереници. Тото не беше сред пакостниците в Академията, но липсата си на опит компенсираше със сръчност и усет към механизмите.

— Проблемът е, че майстор Дрефос вижда в хората месо — заговори тихо той, сякаш на себе си, а не на нея. — Нещо, върху което да изпробва машините си. За него животът няма стойност — възглед, който си има своите положителни страни. Погледнеш ли по този начин на света, си спестяваш много болка. А мен ме боли през цялото време, защото не съм се отказал. Не съм се отказал от теб.

Първата ключалка се отвори и той стана, за да се заеме с втората.

— Работата е там — продължи, — че твоите чувства са без значение. Аз не мога да те забравя. Едва ли на света има паякородна изкусителка, магьосница или пеперудородна танцьорка, която да впие ноктите си в мъжко сърце така, както ти си впила своите в мен. Аз още те обичам, въпреки всичко, и сега ти се появи в най-подходящия момент, за да разбиеш на пух и прах живота ми. За пореден път.

Вторият катинар падна и Тото отмести с усилие тежката врата. Че се изниза от килията си мълчаливо, защото не знаеше какво да каже.

— Ще можеш ли да се измъкнеш от лагера? — попита той. — С това не мога да ти помогна, но в торбата има храна, вода и униформа. Ще приличаш на човек от помощната войска, но гледай часовите по външния периметър да не те видят. Ако те хванат… става лошо.

— Няма да кажа кой ми е помогнал — побърза да го увери тя.

— Щом те притиснат достатъчно, ще кажеш. — Лицето му не изразяваше нищо.

— Небето следят ли?

— Не толкова. Следят най-вече релсовия път, заради сарнианците.

— Тогава ще отлетя — реши тя и видя изненадата му. — А ти… ще можеш да се измъкнеш, нали?

— Не.

— Стига, Тото, трябва да дойдеш с мен.

— Не — повтори той и Че разбра, че няма да отстъпи. — Вече нищо не ме свързва с миналото. Ако ме разкрият, ще умра. Ако ли не, ще продължа да живея тук като чирак на Дрефос и ще създавам нови и по-ефективни начини да превръщам хора в месо.

— Тото, полудя ли? Трябва да се върнеш с мен в Колегиум!

— Колегиум вече нищо не може да ми предложи. Освен ако не дойда пред стените му с армия — каза й той.

Че усети как кръвта във вените й се смразява. Гледаше познатото лице, ала виждаше чужд човек.

— Но понеже явно съм предател по природа, сега ще извърша още едно предателство. Макар че ти сигурно ще го видиш като последния ми акт на лоялност — към теб и към Стенуолд.

— Тото…

— Чуй ме. — Бръкна в туниката си и извади свитък, навит на руло и после загладен. — Ако успееш някак да избягаш, трябва да занесеш това на Стенуолд. Или може би в Сарн.

— Какво е?

— Подробен чертеж на моя щраколък — обясни той. — Оръжието, което пречупи сарнианците.

Че го взе колебливо, сякаш свитъкът може да я изгори.

— Даваш ли си сметка какво правиш? — промълви тя. — Знаеш какво означава това, нали?

— Означава, че давам на Равнините шанс — отговори Тото. — Малък шанс, нищо повече. По-добре се преоблечи, Че. Нямаш много време.

Той я гледаше как се преоблича и Че се запита дали Тото не си представя някакво друго бъдеще, в което тя облича тази униформа наистина, а не като камуфлаж, и остава с него, така както тя го беше помолила да тръгне с нея.