Стоеше в източния край на колегиумските докове, обгорените дъски скърцаха под краката й, стоеше и си мислеше, че времето й изтича.
По целия кей работници изрязваха пострадалите дъски и ги подменяха с нови, потапяха във водата нови подпорни колони и го правеха с помощта на машини, каквито тя не беше виждала преди и чийто механизъм не можеше да проумее. Хората тук бяха забележително работливи и изобретателни, ремонтни дейности течаха из целия град, разрушеното се подменяше и подобряваше дори.
Фелисе Миен сведе поглед към водата. Пристанището на Колегиум беше дълбоко и водата чернееше, осигурявайки достатъчно дълбочина и за най-тежките плавателни съдове. Какви ли тайни бяха заровени тук, в тинята по дъното; какви ли забравени кости и съкровища?
Дестрахис щеше да я търси, но с малко късмет щеше да закъснее. Вече съжаляваше, че го е принудила да изрече онези неща.
Талрик с право я беше попитал какво ще прави след това. Бъдещето, което си беше представяла, свършваше с неговата смърт, така че какво щеше да прави след това? Смъртта му нямаше да промени нищо, мъртвите нямаше да възкръснат, а тя щеше да се обърне към миналото, за да избяга от едно празно и безцелно бъдеще.
За нея миналото беше разяждащ ужас, както тя бе преследвала Талрик из целите Равнини, така то беше преследвало нея.
Какво бе останало неизречено? Дестрахис беше премълчал някои неща — Фелисе се досещаше за част от тях, макар съзнанието й да държеше подробностите под ключ. Какво още оставаше да научи?
По-добре да не знае, много по-добре. Една крачка и водата ще я обгърне като любовник, ще я повлече в дълбините си. Бронята й беше достатъчно тежка и дори да се откажеше от решението си, както често се случваше напоследък, с нищо не би могла да промени стореното. Поне ще е взела най-сетне съдбата си в свои ръце. А Талрик нека си живее, защото не би могъл да я нарани повече.
Отражението й се гънеше в неспокойната вода. Виждаше очертанията на рамото си, силуета на наметалото, но лицето й тънеше в сянка.
Пристъпи напред. Инерцията щеше да свърши останалото.
Някой я улови за края на плаща и я издърпа. За миг Фелисе увисна под нелеп ъгъл над водата и внезапно я обзе силен гняв към досадния лечител, пратен от семейството й да я варди. Крилете й се разгънаха стремително, тя се завъртя и го нападна.
Замахна три пъти с шиповете на палците си, преди да осъзнае, че насреща й не е Дестрахис. Беше Тисамон, богомолкородният. Отстъпваше ловко назад, но на челото му имаше плитка рана от първия й удар.
Фелисе застина веднага, а Тисамон отстъпи още крачка и зае отбранителна стойка. Чакаше я. С периферното си зрение Фелисе зърна десетина докери, които ги зяпаха смутено и явно се чудеха дали това е бой на живот и смърт или някакво представление.
— Защо? — повиши глас тя, сякаш го обвиняваше в някаква ужасна неправда.
— Защото заслужаваше нещо повече — отвърна той.
— Няма как да го знаеш.
— Знам го. Говорих с паякородния доктор и той ми каза много неща. — Чутото тежеше на сърцето му, защото историята, която Фелисе бе изтръгнала силом от Дестрахис, бе едва половината от цялото.
Златистата й кожа беше побеляла.
— Не, не може да…
— Знаеш какво означава това — настоя Тисамон и макар жестокостта да бе придружавала неизменно живота му, сега очите му се засенчиха при мисълта за преживяното и стореното от нея. — Няма как да заличиш извършеното, като сложиш край на своя живот. Нито като убиеш онзи досаден паяк. Дори смъртта на Талрик няма да го заличи — макар че който го убие, ще стори услуга на всички. Аз го знам. Бих предпочел да не го знаех, но го знам. За да заличиш това знание, ще трябва да убиеш мен, преди да убиеш себе си. — Разказът на Дестрахис още изгаряше мислите му. И особено краят — как Фелисе се събудила, обладана от натрапчивата мисъл да убие Талрик, и открила, че стаята й е заключена. Че семейството й я е затворило там заради собствената й безопасност.
И тя ги избила до крак — първо лечителите, а после със собствените си ръце сложила край на кръвната си линия. Леля й, братовчедите й, всички паднали мъртви, докато тя обикаляла къщата заслепена от дива ярост и с меча на съпруга си в ръце.
Готов беше да действа, бронираната му ръкавица щеше да се включи миг след като Фелисе оголеше меча си.
Вместо това тя каза:
— Не искам да те убивам. Не мога да те разбера. Какво чувстваш?
На лицето й се беше изписало пълно объркване и това го трогна.
Читать дальше