Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Имах една любов, Фелисе Миен, така както ти си имала своята, но осоидите ми я отнеха, както са отнели и твоята. Затова с теб си приличаме и затова мисля, че те разбирам, дори по-добре от твоя паяк. И ако си търсиш цел, то не забравяй, че Империята още стои и ние трябва да се изправим срещу нея. За мен би било чест да се бия редом с теб.

Стойката й се смекчи видимо и Тисамон най-сетне си позволи да се отпусне.

Хубаво беше да си откраднеш малко време — без куриери, които те търсят постоянно — и място, където да не те намерят, ако те търсят. Сега бяха само двамата, Стенуолд и Ариана, избягали от публичното внимание, което много от другите членове на Събранието приемаха охотно, без значение дали са го заслужили или не.

Но Стенуолд не беше политик по свой избор. Той беше войник, шпионин, шеф на агентурна мрежа, всичко това едновременно, и игрите, които играеше, никога не бяха имали нужда от общественото одобрение.

В момента обаче играта беше в застой, а фигурките чакаха търпеливо. Осоидите не бяха нападнали Сарн, поне според доклада на последния пратеник. Четвърта армия не беше в положение да напада когото и да било, така че Меро и Егел засега не ги заплашваше имперска окупация. Теорнис беше пратил куриери при семейството и съюзниците си с настояване да подсилят границата и с новини за изгодните търговски споразумения с Колегиум, които да подсладят горчивия хап. Човекът беше достоен за уважение професионалист, но Стенуолд още не можеше да реши харесва ли го или не.

Ахеос най-после беше дошъл в съзнание, но щеше да мине много време преди да възстанови силите си. Нещо го измъчваше жестоко, не съдбата на Че, а нещо друго, което не желаеше да обясни на Стенуолд. Вместо това взе да пита за Тисамон, но богомолкородният беше изчезнал нанякъде, без да дава обяснения. За Тисамон Стенуолд имаше свои планове. Двамата с Тиниса трябваше да тръгнат с Талрик по следите на Че. Стенуолд нямаше и грам доверие на бившия майор от Рекеф, но ако някой можеше да го държи в правия път, това бяха Тисамон и Тиниса.

Сега обаче се беше оформила пауза, лелеяна пауза в целия този хаос от задачи, и Стенуолд беше довел Ариана в една от най-ревниво пазените тайни на Амфиофоса. Зад сградата с гигантския купол имаше градина с толкова високи зидове, че винаги оставаше в сянката им, но посредством огледала и лещи занаятчийското изкуство беше насочило слънчев светлик и тук, където растения от целите Равнини растяха на воля и в такова изобилие, че се налагаше градинарите да ги подкастрят всекидневно. Малки помпи на стратегически места създаваха илюзията за естествен поток, имаше статуи, които са били стари още по времето, когато молецородните са избягали от града, имаше изобилие от каменни скамейки и по традиция тук никой не повишаваше глас, никой не се караше.

Валеше дъжд, но под короните на дърветата беше сухо. Стенуолд заведе Ариана при една скамейка с полепнал по основата мъх, тя седна и се заоглежда в почуда.

— Дори не бях чувала за това място — призна тя.

— Членовете на Събранието гледат да не говорят за него пред външни хора. Дребна проява на егоизъм, която, струва ми се, може да им бъде простена. Лично аз винаги съм смятал, че това е единствената ни смислена привилегия, макар че все не ми оставаше време да й се насладя подобаващо. А и скоро пак ще е така, сигурен съм. За мен утре войната започва наново.

— Значи и за мен — откликна тя.

— Не бих те молил за това.

— И не се налага. Аз ще водя твоите войни, Стенуолд, дори ако това означава само да бъда до теб, когато съм ти нужна.

Погледна я и си помисли по навик: „Мога ли да ти имам доверие?“ Ала си даде сметка, че вече й вярва и че решаващ за това е не толкова фактът, че му спаси живота в къщата на Брискал, а че Балкус я беше приел. Защото Стенуолд вярваше, че Балкус, този едър, солиден и лишен от въображение човек, има по-ясна преценка от него за такива неща. И конкретно в този случай.

— Стенуолд — прошепна Ариана и когато той се обърна да я погледне, видя предупреждение в очите й. — Наблюдават ни. Сигурна съм.

Той стана рязко.

— Някой друг заседател, сигурно — каза той, но сам не вярваше на думите си.

А после откъм гъстите храсти дойде глас:

— Можех да ти пусна една стрела в тиквата, старче. Не че би забелязал, щото и без това е празна.

Стенуолд посегна към меча си и откри, че, да, мечът наистина е там, виси си на кръста му и тежестта му е станала толкова привична, та е спрял да я забелязва. Острието излезе с лекота от ножницата.