Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Как влезе тук?

Мечът не беше единственото познато му нещо в ситуацията. Гласът също му беше познат, а при втората реплика се сети и чий е:

— Влязох, щото съм муха, а ваш’те тромави бръмбари изобщо не се сещат да погледнат към небето.

Говорещият се появи — плешив дребен мъж с грозно лице и мъдра усмивка.

— Неро? — възкликна невярващо Стенуолд.

— Доста време мина, Стенуолд. А дамата коя е?

— Ариана. — Смутената пауза, докато се чудеше как по-точно да я представи, явно подсказа на Неро всичко необходимо, поне ако се съдеше по широката му подигравателна усмивка. — А това е Неро, художникът — още по-смутено добави Стенуолд.

Мухородният го изгледа ухилен.

— Станал си още по-голям и дебел.

— А ти си все така грозен. — Репликата му дойде на езика без колебание през пропастта от двайсет години. — Представа си нямаш колко се радвам да те видя. Какво правиш тук? Ще поостанеш ли?

— Куриерче съм — обясни Неро. — Ама нося вест от твой приятел, новините са цял куп, тъй че с твойта дамичка по-добре се настанете удобно и се пригответе да слушате.

В мрака, който тя лесно можеше да провиди по своя воля, се оказа неочаквано лесно да се измъкне от лагера на осоидите. Под погледа на Тото Че се беше изнизала покрай осородните постови, невидима в униформата си за тези мъже, които възприемаха хората от помощната войска като роби и нищо повече — многобройни и несъществени. Когато наближи периметъра на лагера, Че изчака търпеливо сгоден момент, когато никой не гледа към нея, после призова крилете си и се издигна високо над кръга от факли и обикалящи часови.

Тото я видя как излита, разкъсван между облекчение и вина. Че се беше измъкнала, ала той имаше още работа тази нощ. Обърна се и тръгна назад към чифлика. Вдигна капака и слезе в зимника със затъмнения си фенер. Щеше да върне вратата на мястото й и да заключи катинарите. „Нека се чудят как се е измъкнала затворничката.“

Едва бе започнал, когато чу глас:

— Виж ти, виж ти, какво става тук?

Обърна се и вдигна капачето на фенера, макар да знаеше кого ще види — безизразното лице на помощновойскови полковник Дариандрефос, белеещо се петносано под сянката на вездесъщата му качулка.

— Добрият занаятчия подготвя плановете си предварително — смъмри го Дрефос. — Не му се налага да се връща на местопрестъплението, за да го разчиства, Тото.

— Как?…

— Отварях си очите. Явно си забравил, че за мен никога не е нощ. Гледах и видях съвсем ясно. Ти излезе с момичето и я пусна да избяга. Наблюдавах те, защото имах основания да смятам, че ще направиш нещо подобно. Касзаат ме предупреди, че се държиш странно, и се оказа права. Затова дойдох да видя какво друго вършиш тук долу. — Вдигна въпросително вежди и се приближи. — Е, какво друго си направил?

— Нищо — заекна Тото. Дрефос все така се приближаваше заплашително, макар Тото да беше по-силният от двамата, а полковникът занаятчия дори не беше въоръжен.

— Тя… тя е моето минало и… Открих, че не е толкова лесно да го зачеркна.

Дрефос сложи на рамото му ръката си — онази с бронираната ръкавица.

— И какво друго направи? С какво друго ме предаде? — Гласът му беше много мек, не ядосан, нито тъжен дори.

— Кълна се…

Дрефос го стисна за рамото и Тото извика от болка, когато металните пръсти се впиха като щипци в плътта му. Цялата му ръка изтръпна безчувствена, затова той сграбчи китката на Дрефос с другата си ръка и се опита да я махне от рамото си. С ужас откри, че не може да я помръдне и на косъм. Натискът на металните пръсти се усили още повече.

— Какво друго, Тото? — повтори въпроса си Дрефос, докато младежът още дърпаше безуспешно ръката му. — Експлозив, може би? Заложил си граната някъде? Мен ли трябва да убиеш? Или генерала? Кажи ми, Тото. Няма да се ядосам, обещавам ти.

Тото вече скимтеше от болка. Натискът беше толкова силен, че костите му пукаха. Неспособен да помръдне впилите се в рамото му пръсти, той удари с все сили Дрефос по лакътя.

И удари в метал, твърд и солиден като броня. Като си поемаше накъсано дъх, той дръпна отчаяно ръкава на Дрефос, шевът при рамото не издържа и цялата ръка лъсна пред погледа му.

Беше от метал, не просто облечена в метал, а направена от метал, и Тото можеше само да се диви на деликатните механизми, които й вдъхваха живот. Дори в капана на нетърпимата болка нещо в него се размърда при вида на това съвършено механично изделие — занаятчийският му инстинкт, който винаги щеше да е неделима част от него.