Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Е, тук поне се нуждаеха от него. И дори да го ценяха единствено като стока, като полезен придатък, поне Дрефос му беше сложил висока цена. Достатъчно висока, за да пощади живота на Салма в замяна на неговите умения.

Но тази сделка вече беше сключена и сега Тото нямаше какво да размени срещу Че. „Не мога да я спася.“

Простичко за казване и изненадващо лесно за изричане.

„Не мога да я оставя да умре ей така, без да й се обадя поне.“

И тук беше препъникамъкът, който срина логичната му постройка. Трябваше ли сам да си разпори корема, като й разкрие в какво се е превърнал? Или да живее до края на дните си с натежало сърце, с вината, че не е събрал смелост да поговори с нея преди края? „Или тайничко ми се ще да й покажа, че все пак съм постигнал нещо в живота си?“

Той стисна юмруци и пред очите му възкръснаха последните конвулсии на сарнианското нападение, фонтаните кръв от пробития метал и разкъсаната плът.

„Превърнах се в разрушител. Какво може да ми се опре оттук нататък? Какво може да ме спре?“

Че чу капака да се вдига, но през отвора не нахлу слънчева светлина. Явно по някое време денят се беше сменил с нощ, без тя да разбере.

Този път мъжът беше само един. Носеше покрит фенер с мъждива светлина, но за нейните очи и това беше достатъчно.

Не беше докрай сигурна, че го е познала, докато той не спря. Млад мъж, широкоплещест и як, със смесена кръв, познат, но не съвсем. Видя и подробностите — хубав колан с инструменти, за какъвто винаги си беше мечтал, но не можеше да си позволи. Дрехи в черно и златно, меч и опознавателни знаци. Всичко това й беше непознато. Едва когато мъжът слезе в зимника и застана от другата страна на скованата от греди решетка, Че се убеди, че не бърка.

— Тото?… — Гласът й излезе треперлив. Не знаеше да вярва ли на очите си. — Ти ли си? Не може да бъде.

Той я погледна в очите. Чертите му бяха някак по-твърди, отколкото ги помнеше Че. Но след последната си среща и двамата бяха минали през тежки изпитания.

— Тото, не стой така. Трябва да ме освободиш. Сигурно знаеш какво ще ми сторят, ако остана тук.

Лицето му се втвърди още повече.

— Нямам ключове — измърмори той и продължи да я зяпа.

— Тото… какво изобщо правиш тук? — попита го тя. — Нали уж тръгна за Тарк… и защо носиш това… тази униформа?

— Защото е моя — заяви той и Че усети как неочакваният прилив на надежда започва да се отлива безславно.

— Твоя… откога?

Тото разбра какво се върти в главата й. Че превърташе назад общите им спомени и се опитваше да го намести в ролята на шпионин още от самото им начало. Защото бедната Че изобщо не допускаше, че хората се променят.

— От Тарк — уточни той. За него беше важно да се разбере, осъзна Тото, че е открил новото си призвание едва след като тя го е отхвърлила.

— Но защо? — изуми се тя, все още шепнеше, но с нескрито възмущение. — Те са врагът, Тото! Те са чудовища!

Младежът усети как гневът му нараства.

— За да спася Салма — отвърна троснато, — защото иначе щяха да го убият. Или не си е струвало, според теб, така ли? Може би просто трябваше да умра заедно с него?

— Но това… — Тя млъкна и го зяпна. — Но ти нали си свободен — продължи упорито по грешната улица. — Можеш да избягаш, да идеш в Колегиум и да им кажеш какво е станало тук.

— Нямаш си никаква представа какво стана тук. — Че омаловажаваше саможертвата му и това го ядоса още повече. Така и не бе успял да я впечатли като приятел, като боец, още по-малко като възможен любим, отхвърлила беше чувствата му по най-лошия начин — дори не се бе досетила за тях. — Искаш ли да знаеш — попита той с треперещ глас — какво точно се случи?

— Не разбирам, Тото.

— Аз съм причината, Че. Простичко е. Всичките онези мравкородни, които загинаха? Аз ги убих. Когато Сарн падне, аз ще съм човекът, който го е прекършил. Когато тази армия или друга като нея се озове пред портите на Колегиум, това ще съм аз , разбираш ли? Когато Равнините се превърнат в западните покрайнини на Империята, моето име по право трябва да е на картите.

Тя отстъпи от рехавата дървена решетка.

— Тото?

— Всичко е мое дело, Че. — Тя отстъпваше, а той пристъпваше напред и скоро стисна гредите все едно той е затворникът. — Онова, което твоят чичо взе за играчка в Колегиум, тук осоидите го превърнаха в оръжие. Помниш ли как винаги говорех, че искам да се занимавам с оръжия? Е, това вече е факт и моите оръжия печелят войни.

Опряла гръб в далечната стена на кошарата, Че най-после го видя наистина — не като приятел, не като любим, а като враг.