Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Госпожо Фелисе. — Тисамон стоеше до Стенуолд. Сърповидното острие на ръката му беше готово за бой, но на лицето му се появи странно изражение.

Жената впери поглед в него и нещо се промени едва доловимо в очите й.

— Госпожо Фелисе — повтори бавно Тисамон. — Вече сме се срещали. Помните ли?

— Бихме ли се? — попита тя с глас като на малко дете.

— Удостоихте ме с тази чест, да — потвърди богомолкородният, придавайки особена тежест на думите си, специално значение, което имаше смисъл само за тях двамата.

Нещо се промени отново в очите й, нещо, което се опитваше да бъде чуто… а после лицето й пак застина в съвършена маска, красива и страшна едновременно. Стражите стиснаха боздуганите си и вдигнаха щитове.

— Открих плячката си — заяви студено жената. — Той е тук, в тази стая. Няма да позволя нищо да застане на пътя ми. Дори ти, богомолкородни.

Тисамон прошепна едва чуто:

— Какво… какво има в стаята, Стенуолд?

— Тисамон, моля те…

— Защото аз знам кого преследва тя, Стенуолд.

„Има и по-лесни начини да съобщя новината на Тисамон“ — помисли си укоризнено Стенуолд. Убийственото напрежение, което се излъчваше от жената, беше като пронизителен звук току извън обхвата на слуха му. Кръвопролитието беше неизбежно.

— Той е вътре — призна Стенуолд. — Талрик. Предаде се доброволно. Твърди, че Империята му е издала смъртна присъда.

— Така твърди, значи? — процеди презрително Тисамон. — Тази жена иска да го убие, Стен. Иска да му среже гърлото и да танцува на гроба му. Лично аз нямам нищо против.

— Ние… имаме нужда от него — прошепна Стенуолд, без да отделя поглед от жената водно конче. Фелисе, или както там се казваше тя, стоеше неподвижна като статуя, взряна във вътрешния си свят. Много дълбоко във вътрешния си свят. „И преди съм виждал такъв поглед, при Тисамон.“ Имаше и друг непознат, по-надолу по коридора — дългокос паякороден с крива усмивка. Нищо чудно, че бяха стигнали дотук, без да предизвикат подозрения — в ден като този и двамата заедно. Просто поредните задморски чуждоземци, участвали в спасяването на Колегиум.

— Какво има? — проговори отново Фелисе и стисна по-удобно меча си. — Или се бийте, или се дръпнете. Онзи вътре го бройте мъртъв. Както и всеки, който застане на пътя ми.

На времето този ход винаги му се струваше разумен и обещаващ, макар никога да не оправдаваше докрай очакванията му. Стенуолд тръгна бавно към нея. Зърна Талрик между двамата пазачи. Нещо си беше отишло безвъзвратно от очите му, надеждата да му дадат последен шанс.

— Стенуолд — каза осородният, наполовина като предупреждение, наполовина като молба, — не забравяй за Челядинка…

Без предизвестие мечът на жената цъфна до врата на Стенуолд. Той се вгледа в очите й и видя там лудост, сбираща се като облаци пред буря.

„Поредната ми лоша идея.“

— Аз съм майстор Стенуолд Трудан от Колегиум. Този човек… — тук нервите почти му изневериха, но се овладя и продължи: — За този човек отговарям аз. Защо искаш да го убиеш?

Мечът подскочи и острието му отвори плитка рана. По врата на Стенуолд потече кръв.

— Ами попитай го — изсъска жената. — Майстор Стенуолд Трудан от Колегиум. Сякаш не стига, че хората му озлочестиха родината ми и избиха хиляди мои сънародници. Попитай го какво е сторил лично на мен.

„Не забравяй за Че.“ Възможно бе Талрик да е единствената й надежда.

— Талрик? — повика го той с прегракнал глас.

— Стенуолд, имаш нужда от мен.

— Само ако знам, че говориш истината — заяви твърдо Стенуолд и видя как нещо прекоси лицето на осородния. Човек, попаднал в собствения си капан. Талрик знаеше какво ще се случи още преди да е изрекъл признанието си, и в този фатален миг Стенуолд най-сетне различи някаква добродетел, оцеляла отвъд принципите, които Империята беше вградила в него, защото въпреки онова, което щеше неизбежно да последва, Талрик каза:

— Убих децата й, майстор Трудан. Империята искаше да се прекъсне кръвната линия на едно от благородните семейства във Федерацията, затова аз отидох в замъка й и убих всичките й деца. Тя не ни очакваше и нямаше меч. Чух, че я направили робиня. Явно е успяла да избяга. — Гласът му беше равен, болен.

Стенуолд си представи Че, мъртва или затворена в някоя имперска килия, или в ръцете на осородни занаятчии, после се вгледа в лицето на Фелисе и го видя с нови очи. Беше лицето на майка, която е обичала децата си и която не иска друго, освен да отмъсти за тях.