Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Вече се свечеряваше, а той още не беше открил лагера им. Изглеждаше невероятно двеста души да се скрият толкова добре в опоскан район като този, но търсенето му все още не се беше увенчало с успех.

Един от мъжете в ескорта извика нещо, посочи и Халдред различи някакви хора сред рехава горичка. Те трябва да са, реши капитанът, и започна да се снижава.

Кацнаха недалеч от дърветата и тръгнаха предпазливо към тях. Нямаше запалени огньове, нито великолепни шатри. Халдред навлезе в сянката на клоните, но дори оттук не виждаше никого и нищо.

— Говоря от името на Империята — извика той. — Идвам като посланик в Паешките земи.

— Сериозно? — чу се тих глас, почти в ухото му. Халдред отскочи назад… и се озова право пред нечие бледо, свирепо лице.

Изобщо не бяха паякородни. Натресъл се бе в паяжина от съвсем различно естество.

На светлината на мъждив фенер в палатката си генерал Алдер преглеждаше последните данни, докладвани от интендантите му. Положението с провизиите ставаше отчайващо. Скорпионородните се бавеха с доставките през пустинята, а керваните, които генералът пращаше лично, ставаха жертва на разбойници — навярно същите тези скорпионородни. „Проклети варвари — изсумтя вътрешно Алдер. — Ако зависеше от мен, щях да ги окова всичките.“ Но не зависеше от него. Империята не проявяваше интерес към завоюването на териториите им, защото Ръбатата пустиня не предлагаше нищо ценно, освен правото на преход, а дори и то не скъсяваше значително времето в сравнение с обходния маршрут.

Това безкрайно чакане беше смърт на войника — дните се точеха бавно, а заповед за действие така и не пристигаше. Уж щеше да е само временен бивак за през нощта — такава заповед беше издал, когато за пръв път се натъкнаха на паякородните. А ето че още бяха тук и с мъка осигуряваха минимални доставки на продоволствие от Тарк. Войниците бяха неспокойни, дърлеха се помежду си, налягаше ги мързел. Всичко това беше пагубно за дисциплината, но Алдер беше военен до мозъка на костите и не можеше да действа на своя глава. Имаше нужда от изрични заповеди.

Имперското пратеничество най-после беше пристигнало в лицето на онази лигава марионетка Халдред, така че утре сигурно щяха да поемат по пътя за Меро. Жалко, че междувременно войската му се беше превърнала в банда лентяи.

Майор Маан влезе в палатката му и козирува.

— Викали сте ме, генерале?

— Върна ли се дипломатът, майоре?

— Сигурно е останал да пренощува при паяците, генерале — докладва Маан с неприкрита завист в гласа. Великолепните шатри на Теорнис, пъргавите слуги и най-вече жените го бяха впечатлили дълбоко.

Паякородният аристократ често местеше лагера си по навика на странстващите благородници, опъваше палатката си ту на някой хълм, ту в падина, ту на крачка от морския бряг, ту само на стотина метра от имперския лагер. Алдер му нямаше и грам доверие.

— Къде е разположил лагера си тази вечер, майоре? Какво докладват съгледвачите ви?

— Нищо, генерале. Нито дума.

Алдер въздъхна.

— Ами разберете, майоре.

Вместо да го остави на мира в собствената му палатка и да изпълни лично заповедта, Маан прати войник да намери някой от дежурните лейтенанти, а после седна най-нахално да чака заедно с генерала. Появата на лейтенанта беше истинско облекчение.

— Разузнавачите ви докладваха ли къде е разположил лагера си паякородният лорд, лейтенанте? — попита го Маан.

— Още не са се върнали, майоре.

Алдер присви очи.

— Какво, нито един?

— Моят отряд още не се върнал, генерале — повтори непреклонно лейтенантът.

— В случая не става дума за нещо важно, майоре, но когато задам въпрос, държа да получа отговор.

Маан козирува и излезе, последван от лейтенанта. Не след дълго се върна.

— Генерале, никой от съгледвачите не се е върнал.

Алдер се изправи бавно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нито един не се е върнал, генерале — повтори Маан, като облизваше притеснено устни. — Ще ви уведомя незабавно, щом…

— Но вече е почти тъмно — изтъкна Алдер. Подаде глава през платнището и се поправи: — Не, направо си е тъмно. И ти ми казваш, че нито един от разузнавачите не се върнал?

Маан го зяпна.

— Аз… говорих с поне половината от дежурните лейтенанти…

Алдер го изгледа продължително, после влезе отново в палатката.

Отиде при портупея си, който висеше на един стол, и извади меча от ножницата.

По периметъра на имперския лагер, от външната страна на правилен кръг от запалени факли, патрулираха часови и при всяка среща спираха да разменят по някоя дума. Разчитаха на факлите да разпръскват нощния мрак, защото осородните бяха създания на дневната светлина.