Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Не мога да ти имам доверие.

— Има начин да прецениш стойността на онова, което ти казвам. Със сигурност мога да ти бъда по-полезен от твоята паякородна изменница.

— Не, не можеш — каза с равен глас Стенуолд.

Талрик вдигна вежда.

— А, значи така стоят нещата? Ясно. Е, искаш ли да ти разкажа за нея? Истината? Сигурно още се питаш дали хитрата ти паякородна любовница не си е оставила резервен изход?

— Талрик — изръмжа предупредително Стенуолд, после усети, че ръката му се е плъзнала към дръжката на меча. Талрик също гледаше натам.

— Не мислех, че си способен да убиеш невъоръжен затворник.

— Ти си осороден — изтъкна Стенуолд. — Следователно никога не си невъоръжен. Какво искаш, Талрик?

Осородният се изправи и част от небрежното спокойствие на маниерите му се отлюспи.

— И преди съм бил сам, и преди се е случвало да ме преследват, но никога едновременно и никога до такава степен. Винаги можех да разчитам на Империята. А сега откривам, че Империята, която уж познавах, е една празна черупка, запъртък. Отвътре е прогнила заради боричкащи се фракции и аз, който ги презирах, станах жертва на политиката. Кажи ми, Стенуолд, ти вярваш ли в нещо отвъд себе си, в нещо по-голямо?

— Вярвам, че е дълг на силните да помагат на слабите, че мъжете и жените трябва да живеят в мир и да съграждат заедно — отвърна бръмбарородният, без да се замисля. Това беше доктрината, върху която почиваше цялата философия на Колегиум.

— А аз вярвах в Империята. Но тя се оказа недостойна за вярата ми — каза горчиво Талрик.

— Значи сега си по-имперски от самата Империя, така ли? — Стенуолд поклати глава. — Нещо не те виждам като чак такъв изменник.

— Имах възможност да умра за вярата си, майстор Трудан — изтъкна Талрик с изненадващо чувство, — но когато се стигна дотам, когато дойдоха да изпълнят смъртната ми присъда, аз се възпротивих. Решението ми бе взето тогава, в мига, когато вдигнах ръка срещу палачите си. Вече не мога да твърдя, че съм верен син на Империята, щом не изпълних последната й воля. Искам да живея, Трудан, а ти знаеш не по-зле от мен каква е съдбата на агент, отблъснат и от двете страни. Свършен е. Свършен и мъртъв. Затова ти предлагам услугите си — вземи ме под крилото си, възползвай се от знанията и уменията ми, докато още можеш.

— Седни — подкани го Стенуолд, после добави: — Нека поговорим.

Талрик се тръшна на стола и хвърли поглед към Ариана, която го гледаше враждебно.

— Тя все още ме иска мъртъв, както виждам.

— Може би е по-умна от мен — отбеляза Стенуолд. — Какво знаеш за войската, която заплашва Сарн?

Талрик вдигна вежди.

— Доколкото си спомням, тази чест беше запазена за Седма армия. Крилатите фурии на генерал Малкан. Малкан е най-младият генерал на Империята и един от най-амбициозните.

— Каква е политиката на Империята към затворниците, взети в плен след битка, Талрик?

Въпросът очевидно изненада осородния.

— Зависи каква е битката. След сраженията с мравкородни например военнопленници почти няма. Ако битката е била ожесточена, войниците избиват ранените почти до крак, без значение дали са се предали или не.

Стенуолд откри, че е стиснал до болка ръба на масата. Представяше си как Че се предава с вдигнати ръце, но въпреки това мечовете я съсичат.

— Значи сарнианците са загубили битка — заключи след кратко замисляне Талрик. — И твой близък е бил с тях? — Тъй като Стенуолд не отговори, осородният вдигна вежди за пореден път и добави: — Не ми казвай, че става въпрос за племенницата ти, майстор Трудан.

В тона му нямаше подигравка, затова Стенуолд кимна утвърдително.

— Съжалявам — каза Талрик и когато Стенуолд го изгледа гневно, продължи: — Направи ми впечатление на интелигентна и изобретателна млада жена. — Помисли малко и предложи: — Искате ли да ида и да ви я намеря?

— Ти? — възкликна недоверчиво Стенуолд.

— С малко помощ — отвърна Талрик. Виждаше се, че създава в движение план. — Не е невъзможно. Аз поне съм от подходящата раса и сред многохилядната войска на Малкан ще изглеждам като поредния пешак. Или като поредния член на леките въздушни отряди, според случая.

— Трябва да помисля — каза Стенуолд и се изправи.

— Поне разгледайте предложението ми.

— Трябва да помисля — повтори бръмбарородният и излезе от стаята. Ариана го последва, като преди това стрелна Талрик с отровен поглед.

„Никакви лоши новини повече, моля те. Никакви куриери.“ Още не можеше да се отърси от спомена за скръбта на Спера, когато й съобщи, че Скуто е загинал. „Време е най-после да си ида у дома.“ Край с военните въпроси. Край със стискането на ръце. У дома, такъв е планът. Не искаше да види повече мраморните зали на Амфиофоса. Време беше да се прибере и да измисли начин да си върне момичето. „Някакъв начин, който да не включва Талрик в уравнението.“ А ако нямаше такъв? „И откъде да знам, че ще спази обещанието си? Ако Империята се съгласи да го приеме отново, той ще ме предаде без колебание.“