Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

„Патис, Тир Амек, Шаларна, Амира.“

Наум Ахеос изрече новите им имена: Колегиум, Тарк, Сарн и Мина. И колко ли още, които са били домове на неговите молецородни предци, а после са потънали в забвение?

И когато единството било най-нужно, настанал разкол. Векове на борба държали молецородните в едно. Събирали огромни армии срещу извиращите от земята стоножкородни. Разтуряли машинациите на всички други магически раси — паякоиди и комарородни, подлите бръмбари убийци и древните погребани царства на голоохлювните. Ала въстанието на робите ги ударило дълбоко в самата им същност и те се разпаднали на парчета. Някои настоявали да се договори мир, други — че трябва да се оттеглят в отшелничество. Фракциите и партиите се разраствали, стигнало се до кръвопролитие, но не срещу врага, а помежду им, и през цялото това време неотвратимата вълна на историята ги изтласквала настрани, към периферията, и заличавала знаците за тяхното съществуване.

„Виждал си наши зидове в Колегиум, които още стоят, видя и подземната канализация в Мина, която конощипородните построиха за нас. Какво друго стои?“

И се стигнало до това. Накрая се стигнало и до това. Последният опит да се призоват пресъхващите сили на старата магия, която преди била неразделна част от живота на молецородните — този най-амбициозен от ритуалите. Дошлите тук били ренегати, разбира се. Дори най-убедените привърженици на войната в Тарн и в Доракс, които проповядвали кърваво възмездие, не искали да имат нищо общо с това. Ала тези отцепници се били заклели да рискуват всичко, да използват докрай потенциала, който расата им била натрупала през столетията. Отишли при богомолкородните с истории за мъст и войнствената раса се вслушала в думите им. А накрая дошли и тук.

„В Даракион.“

В Даракионския лес, помисли си Ахеос. Даракионският лес е гора. „Даракион“ би било името на богомолска крепост, каквато няма там.

„Но е имало.“

Крепостта Даракион тъмнееше неясна в мрака между дърветата, а тук беше сърцето й, идолът й, някога свещен като онзи в Паросиал, място за поклонение и преклонение.

Събрали се бяха около него, тези закачулени сенки, а богомолкородните стояха горди и силни заедно с побратимените си насекоми и чакаха могъществото на Вещото време да се стовари върху неверниците, да раздроби умовете им и да ги изпълни с ужас.

Това беше най-тъмната и най-великата магия, замисляна някога, магия, която да спусне сянка връз Равнините, и тази сянка да трае сто години и да сломи непоправимо духа на онези, които почитаха дневната светлина, да ги завлече назад към робството. Магия, която да покрие целия свят и да изкорени революцията чак до идеите, които я бяха породили. Магия, която да разболее света чак до времето на внуците на техните деца… или завинаги.

Беше най-великата магия, най-черната магия, и се обърка ужасно.

„Не искам да гледам това“ — настоя Ахеос, но хорът от шептящи гласове не се трогна.

„Ти не успя да разчетеш посланието ни, млади провидецо, затова трябва да ти покажем.“

И той видя — нямаше глава, която да извърне, нямаше очи, които да затвори. Видя как ритуалът достигна кървавата си кулминация и как магията започва да се разкъсва. Видя делото, заличило крепостта Даракион от всички карти и превърнало едноименната гора в място на страх, което дори дървосекачите от Хелерон и Империята не смееха да доближат. Видя го и нададе вой, но студени ръце го държаха здраво, принудиха го да види всичко докрай, всеки миг от страшната кончина.

И той видя какво бе сторено на мъжете и жените от Даракион, видя причината да останат в леса отвъд хода на времето, разкъсвани от неспирна омраза, безкрайна жажда за мъст и нетърпима болка.

Ала най-вече видя какво направиха от прогнилия идол и каква бездна от сила и зло се роди от ритуала им. Видя я — малка, с релефна дърворезба и по-могъща от най-смелите мечти на скририте; и разбра, че отново е изплувала в света, въжделено оръдие за злата ръка, която я намери.

Кутията на сенките. Душата на Даракион.

— Е, кажи ми — подкани го Стенуолд, — кажи ми защо да поемам неоправдания риск да те оставя жив и още повече — да те задържа близо до себе си.

Талрик се усмихна, облегнат спокойно от другата страна на масата, все едно се намираше в собствения си кабинет.

— Започни да мислиш като човек с твоя занаят, майстор Трудан, а не просто като равнинец. Доскоро и аз бях шеф на агентурна мрежа. И двамата знаем колко ценен е вражеският агент, когото сме успели да привлечем на своя страна.