Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Слезе уморено по стъпалата пред Амфиофоса и появата му веднага предизвика възгласи сред окъснелите празнуващи.

— Това никога ли няма да свърши? — промърмори той, увесил нос.

— Хората от моята раса дават мило и драго да ги аплодират така — смъмри го Ариана, а после сведе виновно глава пред острия му поглед. — Извинявай, знам, че не това искаш да чуеш.

— Но си права, впрочем, защото и аз съм като тях — каза горчиво Стенуолд. — И аз плета паяжина точно като Теорнис. Разликата е, че в моята паяжина се хващат мои хора. Моите приятели, моите роднини.

Силен страх изопна лицето на Ариана и Стенуолд се завъртя, изтегляйки в движение меча си. После замръзна, чул уплашените възгласи на неколцина от празнуващите при вида на оголената стомана.

— Значи още ти викат войнемайстор — изрече познат до болка глас, познат от двайсетина години. Стенуолд прибра меча си. И без това нито бащата, нито дъщерята се бяха трогнали особено от появата му.

Протегна ръка, която трепереше леко, и се здрависа с Тисамон.

— Представа си нямаш колко се радвам да те видя — увери го той. „Липсвала ми е компанията на откачен убиец.“ Засмя се с глас при тази мисъл и отиде да прегърне Тиниса. Но тя направи крачка назад и Стенуолд зърна брошката с кръга и меча на ревера й. После вдигна очи към лицето й и видя там цената, която девойката беше платила за тази чест.

— Тиниса…

— Оцелях — отвърна с равен тон тя.

— Богомолкородните?

— Оцелях — повтори тя.

Стенуолд усети как Ариана потръпва до него.

„Цял народ от Тисамоновци? Как изобщо са я оставили жива?“

— А Колегиум още стои — отбеляза Тисамон. — Вие, бръмбарите, винаги ме изненадвате.

— Разбрах, че и вие двамата имате известна вина за това развитие на нещата — подхвърли Стенуолд.

Последното му спечели усмивка от Тиниса.

— Не знаехме дали Теорнис ще пристигне навреме. Нито дали изобщо ще се опита.

— И за мен е изненадващо — призна Тисамон. — На каква цена бе спасен градът?

Стенуолд кимна в знак, че признава основателността на въпроса.

— Поне сме тук, за да я платим. Паякородният Аристои може да не беше единственият, на когото дължим спасението си, но появата му се оказа решаваща и това не може да се отрече.

— Светът се е обърнал надолу с главата — заяви Тисамон. Задържа погледа си върху Ариана и чак сега я позна в бялата студентска роба. Позна я и острието на ръкавицата му щръкна на мига.

Стенуолд сложи ръка на рамото му, без да поглежда към острието, и се взря смело в очите на приятеля си.

— Тя беше до мен — изтъкна. — Спаси ми живота и се би за моя град, макар че можеше да ме предаде и убие по всяко време. Тя е… — „Моя, тя е моя.“ — … вярна — добави накрая. — Да не забравяме, че именно Ариана ни предупреди за векианците и ни спечели ценно време.

— Доверието се гради бавно — отстъпи Тисамон под предпазливия поглед на Ариана.

— Виждам, че и на сънародниците й не си имал достатъчно доверие, щом не си приел поканата да се качиш на флагманския им кораб — отбеляза Стенуолд.

— Колкото до това… — Тисамон хвърли кос поглед на дъщеря си, — имахме друг ангажимент.

— Една дребна работа — потвърди Тиниса. — Скоро ще разберем дали сме успели.

Халдред беше осороден от добро семейство, капитан от имперската армия и човек, чиито професионални предпочитания биха го отвели до доживотна синекурна длъжност в имперската столица Капитас. Ала понастоящем беше изгряваща звезда в свитата на генерал Максин и понякога му се падаха задачи, които не можеше да избегне. Много зависело от тази му задача, така му бяха казали, и евентуалният му успех щял да се запомни. Името му щяло да бъде споменато пред самия император.

Беше се отбил в лагера на Четвърта армия колкото да размени няколко думи с генерал Алдер и сега летеше с негов ескорт над осеяния с шубраци терен и се оглеждаше за лагера на паякородните. Подготвил им бе цяла тирада от любезни слова, носеше и чанта с документи за сътрудничество и взаимна изгода. Империята и Паешките земи бяха като двама великани, които са се сблъскали едва наскоро и още си изпробват взаимно силите. Това тук беше едното от двете места, където великаните можеха да се видят очи в очи. Ако можеше да избира, Халдред би предпочел град Соларно с цялата декадентска пищност на Паешките земи, излегнала се на хълбок покрай брега на красиво езеро, толкова голямо, че стига до хоризонта. Но ето че го бяха пратили тук, в пущинака, с изрични заповеди.