Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Значи не я искате? — попита настойчиво войникът и Че усети как гърлото й пресъхва внезапно. Имаше само бегла представа за какво говорят, но перспективата да попадне в ръцете на имперското разузнаване й изглеждаше по-страшна.

— Извинете, господине — успя да изрече тя. — Аз съм завършила Академията. Учила съм история, политика, икономика…

— Занаятчия ли си? — прекъсна я троснато качулатият, все едно говореше на дете идиотче.

— Учила съм малко механика… — Дори в този момент плащаше данък на честността си.

Той я изгледа отново, после отсече:

— Не. Да я вземат от разузнаването. Няма да лиша генерал Малкан от информацията, която хората му могат да изтръгнат от нея.

След което се обърна и закуцука обратно по стъпалата към дневната светлина.

Чак когато си тръгнаха и отнесоха последната й надежда със себе си, Че осъзна нещо жизнено важно. Не всички й бяха непознати.

„Защо тук?“ Изглеждаше невъзможно. Видяното се беше запечатало като белег от дамга в главата му. Че, запряна като животно в онази импровизирана кошара долу.

О, Тото лесно можеше да навърже събитията, довели я тук. Терзанията му извираха от фактите, за които можеше единствено да гадае. Чии ли трупове се въргаляха сред сарнианските жертви на бойното поле? На Стенуолд, може би? На Тиниса?

Може би молецоидът Ахеос също беше загинал.

Тази мисъл раздвижи кръвта му. Ако Ахеос беше мъртъв…

Но и Че можеше скоро да умре, веднага щом приключат с изтезанията. Служителите на генерал Малкан без съмнение щяха да изтръгнат от нея всичко, което знае за Сарн, всичко, което би могло да улесни предстоящата кампания.

Тото стоеше и наблюдаваше Дрефос. Той говореше с един от офицерите на Малкан. В последно време генералът общуваше само чрез посредници, сигурно защото се чувстваше засрамен, реши Тото. Защото за всички беше повече от очевидно, че битката я обърна Дрефос, че именно той успя да наклони везните в тяхна полза, и то точно когато войската на Малкан отстъпваше безславно. Дрефос беше човекът, спрял настъплението на мравкородните и вдъхнал кураж на имперските войници.

„Или по-точно аз — помисли си горчиво Тото, — само дето никой не го знае.“

И толкова по-добре — не защото Дрефос му беше отмъкнал признанието, нищо подобно. Не, Тото сам се беше дръпнал в сенките, стискайки палци заслугите му да не се разчуят, след като бе видял отблизо какъв чудовищен ефект има изобретението му върху метал и човешка плът.

Сред примитивните народи като богомолкородните договорите и споразуменията се подпечатваха с капка кръв. Е, неговият договор с Дрефос и Империята беше подпечатан обилно, с толкова кръв, че Тото газеше в нея до кръста и тепърва щеше да затъва още. А после изведнъж се беше появила Че, появила се бе като гузна съвест, която да му напомни за извършеното предателство.

„Така й се пада.“ Тото втвърди сърцето си. Че никога не се замисляше в какво се забърква. А и Стенуолд — как изобщо бе допуснал племенницата му да се озове в центъра на бурята? Редно бе той също да плати за безотговорността си. Той, както и молецоидът, задето я беше подлъгал на това опасно място. Някой със сигурност трябваше да плати. Това би придало някакъв смисъл на цялата история.

— Тото?

Той вдигна стреснато поглед и видя Касзаат да върви към него. Изглеждаше разтревожена.

— Пак си се оклюмал. Какво има?

Ето, това е жена, достойна за вниманието му, каза си той. Жена, която не се гнуси да пусне полуроден в леглото си. И която очевидно държи на него.

„По заповед на Дрефос.“

— Тото, какво има?

Посегна към него и той се дръпна несъзнателно.

Болката в очите й сигурно беше искрена и Тото си даде сметка каква отрова са влели във вените му Дрефос и Империята, отрова, заради която никога няма да е сигурен какво мислят за него хората — и Касзаат, и всеки друг, — кое е истинско и кое е престорено. Озовал се бе в един свят, където всичко се измерваше по обективни мерки, оценяваше се с яснотата на хладния разум и след това се привеждаше в действие. Тук го ценяха заради занаятчийските му умения и макар самият той да ценеше тези си качества повече от всичко друго, някак не смяташе, че това е аршинът, с който да се отмери целият му живот. Бяха го свели до чифт ръце, които да сглобяват, и до мозък, който да създава. Тук той не беше Тото от Колегиум, а само трудоспособно допълнение към амбициите на Дрефос.

„А нима това е толкова лошо?“ Нима и преди не беше живял по същите правила и според евтината цена на смесената си кръв? Работил бе два пъти по-усърдно от колегите си и беше получавал два пъти по-малко в замяна. Студенти, които при завършването си имаха по-малко талант, отколкото той притежаваше още преди да постъпи в Академията, се бяха уредили на престижни постове с високо заплащане, а той, който имаше в актива си единствено умения и висока квалификация, бе останал на улицата. Дори в малкото общество на Че, Стенуолд и другите, Тото винаги се бе чувствал като петото колело, от което никой не се нуждае.