Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Онова там… прилича на лагер. Голям — посочи Тисамон, вперил поглед в далечината.

Тиниса проследи погледа му и различи тъмно петно на хоризонта. Тук имаше повече дървета, горички от кипариси, маслинови дръвчета и рожкови, пръснати като кръпки покрай коритата на потоците, а гигантски цикади, наполовина колкото човешки ръст, току надаваха пронизителни писъци все едно някой огъва ламарина. Ако питаха Тиниса, тъмното петно можеше да е поредната горичка, но Тисамон изглеждаше убеден, че е войскови лагер.

— Странна работа — каза той. — Полеви лагер посред бял ден, без укрепления, без нищо. Армията просто си седи там и си яде провизиите. Не разбирам какво става.

— Разузнавачът се връща — отбеляза Тиниса.

Тисамон хвърли предпазлив поглед нагоре. Дрехите и на двама им бяха в землисти тонове и се сливаха с прашната земя. Беше ли ги забелязал летящият съгледвач? Май да. Направи кръг във въздуха и започна да се спуска.

Сърповидното острие на Тисамон се приплъзна моментално, но Тиниса го спря:

— Чакай малко.

Мухородният кацна на двайсетина метра от тях, като се оглеждаше предпазливо. Облеклото му беше крещящо и това само по себе си изключваше вероятността мъжът да е имперски войник.

— Това ли е последната мода в Меро? — измърмори в почуда Тисамон. Дребният мъж тръгна смело към тях, като се преструваше, че не ги е видял, а просто се разхожда с прихванати на гърба ръце. Подмина ги и от ръцете му падна хартийка. Продължи доволно нататък, дори си подсвиркваше тихо. После си пое дълбоко въздух, издиша го, издигна се стремително във въздуха и полетя на изток.

— Това пък какво беше, мамка му? — възкликна Тисамон, но Тиниса вече бе взела хартийката и местеше поглед по съдържанието й. Бележката беше написана с изящен почерк и високопарен стил, който й напомни за Академията. Стана й мило от спомена, дори я напуши смях.

— Това е покана — обясни тя. — Някой иска да говори с нас. Пише да слезем при голямата горичка. Онази там сигурно — посочи тя.

На Тисамон не му беше забавно.

— Това е капан — реши той.

— Доста труд са си направили като за капан — възрази Тиниса.

Тисамон вдигна рамене.

— Хора всякакви. — Присви очи. — Това е паешка работа, да знаеш. Дрехите, тайната бележка… направо вони на паяци.

— Границата наистина не е далеч — призна Тиниса. — Ще отидем ли?

— Ще отидем, но с извадени оръжия — реши той. — Тази работа не ми харесва.

Когато наближиха гората, стана ясно, че сред дърветата има доста хора, които не правят опит да се скрият. Мнозина бяха с доспехи, но никой не носеше цветовете на Империята. Двамата спряха неуверено при първите дървета — по нищо не личеше дали появата им е забелязана или не.

— Ако стане опасно, бягай на запад — заръча й Тисамон. — А ако стане много опасно, гледай да стигнеш до Меро и прати съобщение на Стенуолд.

— Ако Стенуолд изобщо е в състояние да получава съобщения — отбеляза Тиниса, спомнила си за векианската армия.

Тисамон сви рамене.

— Длъжни сме да опитаме.

След което тръгна открито напред с готово за бой острие. Тиниса го последва с рапирата си в ръка.

Часовите по периметъра се раздвижиха, но нищо повече — явно бяха предупредени да очакват посетители. Мравкородните заобръщаха глави при вида на Тисамон, а паякоидите, които си почиваха на сянка под малката тента, взеха да се подхилват и да си разменят хапливи коментари. Но когато Тисамон се изправи пред тях в целия си ръст и ги изгледа от горе надолу, никой не събра смелост да го предизвика открито.

— Някой тук е искал да говори с нас — каза той високо, така че всички да го чуят. Тиниса ги огледа, взираше се в лицата, претегляше стойките им. Явно не очакваха стълкновение, забеляза тя. Значи поканата не беше капан, засега поне. Богато облечен паякороден се изправи и привлече вниманието й. Беше поразително красив мъж с грижливо подрязана брада и много бяла усмивка. Ала нещо в него я накара да потръпне, не заради привличане, а като предупреждение. Ако бойните й инстинкти бяха под контрола на богомолската й кръв, то сега паешката й половинка взе превес. От пръв поглед разбра, че с този мъж шега не бива. Беше Аристои и следователно политик до мозъка на костите си.

Но когато й се усмихна, Тиниса волю-неволю реши, че го харесва.

— Защо не се приближите? — предложи им той. — Би било крайно невъзпитано да викам, за да се чуваме, а не ми се ще да се пържа под това ужасно слънце.

— Не ме е страх от вас — уведоми го Тисамон и тръгна напред. Спря на крачка от павилиона. Тук би имал достатъчно място да разгърне при нужда бойните си умения, забеляза Тиниса. Пословичната омраза на богомолкородните към цялата паешка раса се излъчваше на вълни и неприкрито от стойката и лицето му.