Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Ти… знаеш името ми. Кой си?

— Името ви го знае моята шефка, която изгаряше от нетърпение да се срещне с вас. Поиска обаче да ви приведа в състояние, подходящо за срещата ви.

— Проклет да си! — С върховно усилие Талрик се надигна и седна в леглото. По лицето на мъжа пробяга изненада. — Кажи ми кой си!

— Името ми е Дестрахис, майор Талрик, но говори ли ви нещо то? Не? Доволен ли сте вече? Или предпочитате да вляза в по-големи подробности? Да видим, аз съм пътешественик, нещо като учен и доктор по медицина, което е и причината да сте жив и да ми задавате въпроси. — Дестрахис се изправи. — Скоро ще тръгнете на път, веднага щом силите ви се възстановят достатъчно. След ден или два, кой знае? Както вече споменах, притежавате забележителна физика, а и по множеството кръпки съдя, че това далеч не е първата ви рана, макар вероятно да е най-тежката.

Талрик изсъска от гняв.

— Кажи ми какво става — настоя той.

Мъжът спря на вратата, погледна го през рамо и се усмихна.

— Тя иска да бягате, майор Талрик. Иска да почувства в пълна мяра победата си над вас. Иска ви мъртъв, но също и да сте наясно защо и от чия ръка ще настъпи смъртта ви. Не твърдя, че разбирам всичко това, но съм уверен, че тя иска удовлетворение, а да прободеш умиращ мъж, който лежи насред полето в локва от собствената си кръв, явно не е удовлетворяващо за нея. Така че, след като ви преследва из целите Равнини, сега тя иска от мен да ви изправя на крака, за да ви подгони отново. Дали пък вашият имперски ум няма да намери някакъв смисъл в това?

— С Империята се разделихме — измърмори Талрик. — Но тази жена?…

— Името й е Фелисе Миен — уведоми го паякородният. — Аристократка от водните кончета. Нямам представа защо ви мрази толкова много.

Талрик се отпусна тежко назад — малкото му сили си бяха отишли без следа, когато мъжът произнесе името. Била е по следите му. През цялото това време е била по следите му, а той изобщо не е усетил.

Федерацията по време на Дванайсетгодишната война… когато агентите от външната служба на Рекеф действаха в тила на врага със задачата да осуетят съпротивата, която водните кончета можеха да организират — чрез засади, саботаж, слухове.

И убийства — непростими неща, които той беше вършил охотно и със съзнанието, че непробиваемият имперски щит ще го пази от възмездие и чувство за вина.

— Аз убих децата й — промълви дрезгаво той. — И го направих пред нея.

— Да, това обяснява нещата — каза хладнокръвно Дестрахис и го остави насаме с мислите му.

— Забелязаха ни — съобщи Тиниса. Черният силует в небето бе завил обратно към тях и сега се отдалечаваше.

— Да, преди известно време — потвърди Тисамон. — Мухороден, което може да означава какво ли не, защото Империята понякога ги използва за разузнаване.

Скриха се в една падина, обрасла с високи до рамото трънливи храсти. В хълмистия терен източно от Меро нямаше много места, където да се скриеш.

— А може би е някой местен, а?

— Местните не биха хвърчали насам-натам, когато пред портите им се е стоварила армия — отбеляза Тисамон. Ала не беше съвсем така. По всички закони на логиката имперската войска, която беше сринала Тарк, трябваше вече да е полазила Егел и Меро и дори да е стигнала до портите на Кес, но освен тези евентуални разузнавачи от въпросната войска нямаше и помен.

Фелиал им беше осигурил лодка — малка еднодръвка, която Тисамон бе управлявал умело, като човек, който лесно си припомня старите навици. Богомолкородните бяха майстори на бързите лодки, а тази беше с толкова широко платно и толкова тесен корпус, че Тиниса току сграбчваше мачтата, от страх, че ще цопне във водата. Плавали бяха близо до брега, все на изток и с добра скорост, промъкнали се бяха покрай светлините на Кес под прикритието на нощта, а после пристанаха в един усамотен залив, като през цялото време се оглеждаха за признаци, които да им подскажат докъде е стигнало имперското нашествие.

Наблюдаваха и чакаха, но от осоидите нямаше и помен, все едно след Тарк просто са решили да поемат обратно на север.

— Не е възможно да сме се озовали зад фронтовата линия, нали? — усъмни се Тиниса.

— Щяхме да разберем, ако е така. Завладените от осородните земи лесно се познават. Империята налага стила си на управление моментално и печатът й се усеща. Не, те все още са някъде напред, а това за мен е необяснимо.

Напуснаха падината и поеха през хълмовете. Изкатериха се на билото на втория хълм и пропълзяха в тревата да огледат терена напред.