Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Много патриотично — отбеляза Даклан, макар да си личеше, че изобщо не му вярва. Без да каже друго и без да поглежда назад, Талрик се обърна и тръгна към края на векианския лагер.

Спря чак когато се отдалечиха толкова, че фенерите в лагера се смалиха до светли точки. Лунният светлик стигаше, за да различава силуетите на Даклан и Харок — последният като никога държеше в ръка меч, а не свитък. Двамата войници бяха изостанали, явно с надеждата да не чуят нищо, което би могло да ги застраши в по-близко или по-далечно бъдеще.

— Възхищавам се на решителността ви, Талрик — каза Даклан. Гласът му беше напрегнат, сякаш се боеше, че Талрик ги е вкарал в капан. Което показваше, че името на Талрик не фигурира в списъка със смъртните присъди, иначе Даклан нямаше да подходи толкова предпазливо.

— През целия си живот съм служил на Империята — заговори Талрик. — И като й служех, съм правил неща, заради които бих изгубил ума си, ако ги бях сторил от свое име. Единствено мисълта, че действията ми са в полза на общото добруване, ми е давала твърдостта да ги извърша. — Впери в Даклан поглед, който го накара да се размърда неспокойно. — Горил съм книги и съм пращал приятели на екзекуция; изтезавал съм жени и съм убивал деца, всичко това в името на Империята. Що за мерзък страхливец бих бил, ако отхвърлех волята на Империята, когато собственият ми живот е изправен пред същия съдия?

Даклан пристъпи от крака на крак.

— Нищо лично, майоре. Няма да се преструвам, че изпитвам топли чувства към вас, но… Заповедите са си заповеди.

— Безспорно.

— Заповедта гласи, че трябва да прекратите дейността си за Рекеф, при това, цитирам: „внезапно“. Знаете какво означава това — добави Даклан. Ухили се и зъбите му се белнаха на лунната светлина.

— Мога ли да попитам защо? — каза Талрик. — Ако знаеш, разбира се.

— Знам достатъчно. Заповедта е подписана от генерал Максин. Това име сигурно ти е известно — премина на „ти“ той.

— Максин ти е покровител?

— Смятам да се възползвам добре от покровителството му — кимна Даклан. — По върховете на Рекеф стават големи промени и вълните им стигат и до дребни пионки като нас. За никого не е тайна, че ти си човек на генерал Рейнер.

— Аз съм човек на императора.

— Императорът не дава и пукната пара, Талрик. Ти си човек на Рейнер, а в момента Максин провежда малка чистка сред неговите хора. Като майор, ти си достатъчно значим, за да привлечеш вниманието. Уви.

— Аз пък мисля, че генерал Рейнер изобщо не ме долюбва — отбеляза тъжно Талрик.

— Явно, иначе щеше да те защити — съгласи се Даклан. — Достатъчно голям си, за да влезеш в списъка, но и достатъчно малък, за да те пожертват. Кофти късмет, майор Талрик. Така, трябва да поспя малко тази нощ, затова хайде да приключваме.

Даклан се беше напрегнал отново, явно очакваше гневно избухване или някаква отчаяна постъпка, но Талрик просто се смъкна бавно на колене.

„Винаги съм служил на Империята и нека това е последната ми служба.“ Ала още не бе довършил мисълта си, Харок още пристъпваше с вдигнат меч, когато нещо се разбунтува неочаквано в гърдите му. „Това ли е волята на Империята? Само защото някакъв генерал на мили оттук се бори за повече власт? Защото Рекеф се разкъсва отвътре? Императорът никога не би одобрил това, ако знаеше.“

Чу как сандалите на Харок изхрущяват на няма и крачка зад гърба му.

„С какво ще помогне това на Империята?“ Ала над и отвъд този жален гласец се чу друг, глас, който Талрик не беше чувал отдавна: „Как ще помогне това на мен ?“

Отблъснат, прогонен, зарязан на касапите… и в него се размърда нещо, което от десетилетия бе кротувало в окови.

„Искам да живея.“

Извъртя се и жилото на Харок го опърли по бузата, вместо да отвори дупка в тила му. Без да го съзнава докрай, Талрик видя как собствената му ръка отговаря на огъня и единият от войниците се извива в дъга назад. Даклан тичаше към него с изваден меч и разкривено от ярост лице. Явно смяташе, че е станал за посмешище. Талрик се надигна и фрасна с лакът Харок в лицето, но той се дръпна, предусетил удара, и замахна странично. Мечът му изстърга в ризницата с медна оплетка, която Талрик носеше под туниката си и която за пореден път му спаси живота.

Талрик призова крилете си и се издигна с единственото намерение да се махне оттук. Но Харок го последва, двамата се сборичкаха във въздуха и след миг се сринаха обратно на земята.

— Убий го! — крещеше Даклан, без да го е грижа ще го чуят ли мравкородните в лагера. — Убий копелето!