Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Чефре кимна предпазливо, но нищо не каза. Мълчаливи бяха в тяхната групичка.

— Би искала — продължи Салма, — заради нещата, които ви свързват. А нещата, които ни свързват, ни правят това, което сме. Фалмес, двамата с теб сме си говорили доста. Имам чувството, че вече те познавам. Ти си човек, който не може да избяга от принципите и от миналото си. Ако срещнем минасец на пътя, твой съгражданин, ти би искал да му помогнеш. Би го направил и преди да ни срещнеш. Ще го отречеш ли?

— Не мога и не бих — отвърна със силен глас Фалмес, макар очевидно да се чудеше накъде бие Салма с тези въпроси.

— Семейството — поде отново той, като наблегна на думата. — Семейството си е семейство, без значение дали ви свързва кръвно родство, другарство, общи корени или една раса дори. Ние се грижим за семейството си и то се грижи за нас. Доскоро мислех, че такива връзки в семейството са характерни само за Федерацията, че само моят народ разбира в дълбочина тази идея. Но тогава още не бях осъзнал какво крепи Равнините. Крепи ги семейството.

Замълча и събра силите си за скока, който му предстоеше да направи.

— Сега ние сме част от най-голямото семейство в Равнините, семейство, което се разраства с всеки изминал ден. Никога не е било малобройно, но и никога не е било толкова голямо. Това е семейството на онеправданите, на жертвите, на отхвърлените, на малтретираните. Вижте ни, от различни земи и различни градове, различни по раса и занятие, но въпреки това сме едно семейство и имаме хиляди братя и сестри, чичовци, лели и деца, които са от нашето семейство и се нуждаят от помощта ни. Помощ, която да ги защити от хора, способни да извършат такива неща. — Обхвана с жест опожареното общежитие и кладата, където бяха кремирали мъртъвците. — Те са наши врагове. Нека и ние станем техни врагове.

— Какво по-точно имаш предвид? — попита Фалмес. — Едва ли очакваш да нападнем имперска войска!

— А защо не? — отвърна Салма и увереността в гласа му ги разтърси. — Можем да нападаме разузнавателните им отряди, да прекъснем снабдяването им, да им отнемем жертвите. Можем да опоскаме околността така, че за тях да не остане нищо. Можем да им пускаме кръв, по капка тук и по капка там, по стотици начини. Можем да ги тормозим така, че да променят принудително плановете си и от колебание да грешат. Поне бихме могли да го сторим, ако решите да ме последвате. Можем да им натрапим война без изобщо да се срещаме на бойното поле.

Някои изглеждаха ужасени от идеята, други не криеха ентусиазма си, повечето бяха просто смутени.

— През тази нощ обмислете предложението ми — каза им той. — Всеки, който реши да тръгне по свой път, може да го направи спокойно. Но всички, които са тук на сутринта, ще трябва да слеят съдбата си с моята. Във Федерацията имаме хора, които обикалят пътищата и се грижат за реда. Наричаме ги мерсери. Онези, които останат с мен, ще са моите нови мерсери.

С тези думи Салма им обърна гръб и тръгна към общежитието. Хората му си бяха спретнали биваци във и около полуразрушената сграда и онези, които вземеха решение да си тръгнат, можеха да го направят без чувството, че Салма ги наблюдава.

Тази нощ той спа спокойно. Беше приел товара на отговорността и съвестта му беше чиста.

Когато се събуди, отвъд платнището беше тихо, което можеше да означава само едно. Салма стана, облече се бавно, после взе тоягата си. Накрая избута платнището с върха й и излезе под ясната утринна светлина.

Всички бяха там. Нито един не си беше тръгнал. Нещо повече, групата му се бе сдобила с ново попълнение.

Сияйна дори под лъчите на слънцето, събрала цялата дъга в себе си и вперила сериозен поглед в него. Скръб в окови, Радостта на Ааген — и всички други имена, които бе сменила през годините — сега бе тук заради него.

Можеше само да гадае как са реагирали Фалмес и останалите на това видение, дошло с първите лъчи на слънцето — вълшебница, мираж, и само негова. Сигурно са го разчели като знак, като окончателна поличба в негова полза.

Тя тръгна към него и Салма се почувства заслепен от красотата й. Потръпна от вълнение, когато го докосна по ръката.

— Най-сетне те намерих — каза тя.

— Как?

— Ти измина толкова път, за да намериш мен — прошепна тя. — Нима можех да сторя по-малко за мъжа, когото обичам?

Храната пристигаше, с каруци, в кошници и в шепи. Мъже и жени, обработвали собствената си земя или земята на своите собственици, сега всяка сутрин тръгваха да прибират реколтата от изоставени ниви. Децата нападаха изоставени овощни градини като скакалци. Чифлици биваха опосквани с усърдието на гладуващи хора. Когато попадаха на провинциални имения, изоставени от богатите си собственици, хората му се прехвърляха през високите зидове, разбиваха портите и се връщаха с богата плячка от скъпи предмети или с въглища за огньовете. Търговци и амбулантни продавачи вършееха и смилаха зърното, а занаятчии зидаха глинени пещи за изпичането на хляба. Ловци се връщаха с улов или подкарали изгубили се домашни животни.