Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Талрик фрасна силно с юмрук слепоочието на Харок, но кльощавият мъж отгоре му не трепна, а на свой ред заби юмрука си в обгорената му от жилото буза, стисна го за гърлото с една ръка, а другата вдигна назад с отворена длан.

— Сбогом, майоре — изръмжа той… после Даклан изкрещя от болка и Харок обърна рязко глава.

Талрик вече бе вдигнал собствената си ръка, а дланта на Харок сочеше в посоката, от която бяха дошли. Изригна жило и се чу женски вик.

Талрик стреля на свой ред. Харок успя да се извърти, но енергийният залп обхвана рамото и гърдите му, отхвърли го назад и Талрик се изправи с олюляване на крака.

Последният войник тичаше към него. Енергиен залп излетя от протегнатата му длан и изсъска над главата на Талрик. Разкъсван от угризения, Талрик го простреля право в гърдите; войникът се гътна, претърколи се веднъж и повече не мръдна.

Даклан лежеше по очи, подпираше се на единия си лакът, а с другата ръка се опитваше да стигне до забития в гърба му нож. Недалеч от него полуродната Лорика лежеше, свита на топка, след като Харок я бе прострелял с жило в корема.

Талрик понечи да се обърне и да довърши Харок, но Даклан се надигна внезапно и залитна напред с протегнат меч. Талрик се извъртя настрани, посегна към меча му и Даклан описа дъга от силата на собствената си инерция. Тогава видя, че Харок се е изправил и е протегнал ръка, пусна Даклан и стреля отчаяно. Жилото на Харок излетя едновременно с неговото.

Харок отметна глава назад с обгорено лице. Жилото, което беше изстрелял, мина между Талрик и Даклан, като опърли и двама им, после Даклан проби с меча си ризницата от медна оплетка и острието потъна в хълбока на Талрик.

Той простена в агония и се смъкна на колене. Лошо. Получавал бе достатъчно рани, за да знае, че тази е тежка. Ако Даклан бе извадил меча си от раната му, загубата на кръв сигурно щеше да го убие за броени минути, но той залитна назад с празни ръце, преплете крака и се срина на земята. Потръпна конвулсивно, преди ножът на Лорика да си довърши работата.

Иззад него се чуваха тихите хлипове на полуродната.

Самият Талрик беше лошо ранен, толкова лошо, че без чужда помощ със сигурност щеше да умре.

Само дето никой нямаше да му помогне, разбира се, защото Империята го беше включила в списъка с осъдените на смърт. Не би могъл да потърси помощ и от векианците, защото в разстроените му от болката представи те бяха пряко свързани с Империята.

Запълзя мъчително към Лорика. Изстрелът на Харок я беше ранил тежко и самата тя сигурно беше на крачка от смъртта. Докосна глезена й, после се придърпа още малко напред и я стисна за ръката.

Тя не можеше да говори, а той нямаше какво да каже, но въпреки болката и отчаянието Талрик остана с нея, докато стоновете й не затихнаха в покоя на смъртта. Остана, защото винаги се бе чувствал длъжен да полага грижи за подчинените си.

Заедно с Лорика утихна и целият свят. Откъм спящия лагер на мравкородните не долиташе звук. Талрик пусна безжизнената ръка на жената. Дишаше на пресекулки и всяко вдишване беше агония.

„Умирам“ — помисли си, а после изведнъж го обзе дива ярост. „Не!“ Нямаше да се предаде толкова лесно. Ще се бие. Ще се бие. Ще…

Надигна се на лакти, завъртя се така, че да облекчи ранения хълбок, а после се изправи на колене и раздиращ стон се отрони от устните му. Светът потъна в тъма, но той я отблъсна свирепо. Изгубеше ли съзнание сега, щеше да е завинаги.

„Трябва да се боря!“

Допълзя до Даклан, заби с още сантиметър-два ножа в гърба му и изсъска от омраза. „Сега идва трудната част.“

Хвана дръжката на меча, забит в собствения му хълбок, и затвори очи. Три пъти си пое дълбоко дъх, преди да събере смелост.

Знаеше, че трябва да го направи бавно. Със задавен стон той издърпа полека меча и болката го прониза до мозъка на костите. Мракът посегна отново да го прилапа, докато той притискаше с ръка окървавената си плът. Облегна се тежко на трупа на Даклан; водеше битка за всеки миг.

Като започна от прореза, който ножът на Лорика беше отворил в туниката на Даклан, Талрик съдра няколко ивици плат от дрехата. От самата мисъл да стегне в превръзка кръста си му стана още по-зле. Нямаше силите за такова усилие. Вместо това смачка на топка ивиците плат и ги пъхна като тампони в прореза на ризницата си. Те моментално се напоиха с топла кръв, затова Талрик продължи да къса, да мачка и да пъха, докато не усети, че кървенето намалява. Накрая кръвта се съсири и спря да тече. Дрехите и кожата си около раната усещаше като спичаща се кървава каша. Облегна се назад и зачака треската да отмине.