Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

„Трябва да се боря.“ Той беше Талрик, шеф на агентурна мрежа. Човек на плановете. На стратегиите. Трябваше му място, където да се скрие. „Където да умра?“

Изправи се със залитане като пияница, преви се надве от болка, но после тръгна бавно напред, без ясна посока или цел, просто някъде по-далеч в нощта.

Съзнанието му ту се проясняваше, ту потъваше в мрак, и нощта се превърна в поредица от краткотрайни периоди на яснота сред дълги пропадания в бездните на хаоса. Често се налагаше да спира, за да си спомни как му е името, какво става или защо от хълбока му тече кръв.

Нямаше представа колко път е изминал, но не смееше да погледне назад от страх, че ще види труповете на Лорика и другите.

Нощта започна да просветлява от изток. „Последният ми ден, може би?“ Тътреше се тромаво на колене, като си помагаше с едната ръка, а с другата притискаше раната, влачеше се като премазано насекомо по прашната земя.

„Предаден.“ Знаел бе, че рано или късно ще се случи, че е неизбежно в неговия свят на предателства. В крайна сметка самият той бе убил наставника си, бедния Ултер, залъгвайки се, че го прави за доброто на Империята. „С какво съм по-добър от Даклан?“ Може да беше и по-лош. Даклан поне не си правеше илюзии за истинското естество на действията си, докато Талрик си бе затварял блажено очите, убеден, че все още е верен слуга на Империята, а не просто оръдие в ръцете на нечия политическа фракция.

Залитна, болката в хълбока му се нажежи до бяло и Талрик остана без дъх. Дълбоко в него нещо нададе сърцераздирателен вой за изгубената му Империя, като дете, което са изтръгнали от ръцете на майка му. „Къде сгреших? Какво да направя, за да ме приемат отново?“

Но за това беше твърде късно. По отношение на него плановете на Империята се свеждаха до един-единствен и той много скоро щеше да й угоди и да си закрие сам сметката. Какво бе постигнал с безкомпромисната си лоялност — станал бе излишен и любимата му Империя бе решила да се лиши от услугите му по най-окончателния начин.

Не откриваше в себе си мотивацията да се надигне отново. Открай време беше корав и издръжлив човек; щеше да умира дълго. Не че не го беше заслужил.

Долови звук от стъпки, които се приближаваха тихо. Векианците явно го бяха проследили. Можеха да сложат край на мъките му или да го пренесат в лагера и да го спасят. Нито единият, нито другият вариант му допадаха особено.

Талрик надигна глава да види кой идва. Видя ботуши, метални наколенници, които лъщяха в отсенки на синьото и зеленото, и подгъв на плащ.

Търколи се по гръб с протяжен стон, погледна нагоре и стигна до лицето над доспехите. Лице, което оголи до кокал нещо в мозъка му, нещо жигосано в паметта му, за да не го забрави никога. Чу накъсан безсловесен вик и позна в него собствения си глас.

И осъзна, че съдбата наистина му е подготвила най-подходящия край.

— Намерих те най-после — каза Фелисе Миен и това беше последното, което Талрик чу за доста време напред.

Събуди се от болка в ръцете, пронизващи спазми, които му подсказаха, че юмруците му са стегнати един към друг, така че да не използва жилото си.

Всичко му се стори неочаквано и ужасяващо светло. Опитвал се бе да намери място, където да се скрие, а се бе озовал под толкова ослепително слънце, че едва можеше да отвори очи. Ръцете му бяха стегнати само в китките, но Талрик дори лактите си не можеше да помръдне. Опита се да седне.

Шевовете на хълбока му се разтеглиха болезнено и той си спомни.

„А, да, Даклан. Даклан, неговият амбициозен генерал и Империята.“

Не си спомняше името на генерала, наредил да го убият. Не че имаше значение при толкова много генерали и толкова различни амбиции.

Насили се да отвори очи и видя, че не е сам. Лежеше в стая, която носеше белезите на скорошно плячкосване. Капаците на прозорците висяха изтръгнати от пантите, раклата в долния край на леглото беше разбита, дори дървената ламперия на една от стените беше изкъртена за огрев. Обзавеждането беше в бръмбарски стил, затова Талрик предположи, че са го пренесли в някой чифлик недалеч от Колегиум, който векианските мравкоиди са опоскали още в началото на обсадата. Ала мъжът, който седеше до леглото му, не беше бръмбаророден, а паякоид, с дълга сивееща коса и омацана с кръв роба в местен стил.

— Кой? — изграчи Талрик. — Кой си ти?

Паякородният се усмихна. Лицето му носеше отпечатъка на мрачно чувство за хумор.

— Имате забележителна физика, майор Талрик. Повечето хора във вашето състояние отдавна да са спрели да дишат, а вие имате сили дори да говорите.