Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Тази новина потресе Тисамон.

— Значи положението е дори по-лошо. Ще дойдат и тук.

— Вече идваха — обади се велегласната, която беше и старейшина на Фелиал. — Пратиха свои представители, които да говорят с нас и да сключат мирно споразумение.

— Не бива да им вярвате — подчерта Тисамон. — Знам какво са ви казали. Че вас няма да закачат, че ще пратят армиите си срещу други, срещу враговете ви най-вероятно, дори срещу Паешките земи. Лъжат. Целта им е да завоюват целите Равнини. Те не признават съюзници или неутралитет, само врагове и роби.

— Посланието им наистина беше такова — призна велегласната. — Поне на втория им пратеник. Първият беше убит още на влизане във Фелиал от наш ловец, който нямал време да се занимава с дипломация.

Последното предизвика тих смях. Явно беше някаква богомолска шега, реши Тиниса.

— А вторият? — попита Тисамон.

— Вторият каза същото, което и ти. Че и богомолкородните, и осоидите са воини по природа. Ласкаеше ни, възхищаваше се на оръжията ни. Но нашите провиждащи следяха мислите му и видяха друго там. „Диваци, които живеят по дърветата и се изхранват от лов на диви животни. Диваци, които си плачат някой да ги завоюва“ — това мислеше той, а очите му шареха непрестанно в опит да преценят числеността и силата ни.

— Убили сте го — предположи Тисамон.

— Пуснахме го да се върне при хората си. Преценката му за възможностите ни беше погрешна и докладът му би подвел имперските генерали. Какво по-хубаво от това врагът да те подцени — изтъкна един от другите старейшини.

Тисамон си пое дълбоко въздух и за пръв път си помисли, че започва да разбира дългогодишните затруднения на Стенуолд.

— Не бива да правите същата грешка — настоя той пред старейшините. — Осородните са глупави, тесногръди и са склонни да действат прибързано, но са силни и са далеч по-многобройни, отколкото си представяте вие. Бил съм в тяхната Империя. Виждал съм ги да щурмуват градове. В армиите им има повече войници, отколкото е цялото население на Фелиал с все жените и децата. Ако дойдат тук с мечовете си и огъня на своето Изкуство, то ние ще избием стотици, хиляди от тях, но на тяхно място ще дойдат два пъти по толкова. Ще опожарят гората и ще ни притиснат с бойните си машини, с леталата си и с модерните си оръжия. Разбирате ли какво имам предвид?

— Разбираме, Тисамон — каза велегласната. — Думите ти са отражение на собствените ни размисли.

— Дано разбирате, че те неминуемо ще дойдат — натърти Тисамон, притеснен от липсата на емоционалния отклик, който очакваше да предизвика у сънародниците си. — Осоидите не търпят свободни земи, които не са се огънали под ботуша им. Омразата ни към паякородните има древни корени и много лица, но една от причините да ги мразим е стремежът им да контролират и да благоденстват на гърба на робите си. Осочовеците ламтят за завоевания и стремежът им към абсолютна власт е такъв, какъвто Равнините не са срещали досега, държат повече роби и повече безправни васали от всеки Аристои. Когато дойдат тук и въпреки нашите умения и жертвоготовност, те ще заличат Фелиал от лицето на земята сякаш никога не го е имало. Трябва да направим нещо.

— Трябва ли? — попита най-възрастната сред старейшините, чиято сребриста коса се спускаше под кръста, а лицето й беше издълбано от дълбоки бръчки, каквито имаха само най-старите богомолкородни. — Всичко това вече го знаем, Тисамон, но все пак се питаме трябва ли да окажем съпротива. Каква полза би имало от съпротивата? Повече не можем да живеем в миналото. Минаха петстотин години от края на Вещото време и величието на нашата раса. За тези пет столетия ние се стопихме и повехнахме, превърнахме се в бледа сянка на предците си. Погледни ни с ясен поглед и ще видиш в нас една умираща раса. — Старицата замълча и впи поглед в Тисамон, преди да продължи: — Някога бяхме независими и недостижими, сега покварата отслабва всяко следващо поколение. Нашите младежи вдигат платна не към свещения Паросиал, а към пристанищата на Кес, където се продават като наемници. Обръщат гръб на домовете си заради прехвалените чудеса на Колегиум или мръсното богатство на Хелерон. Бръмбарородните секат дървета по края на горите ни и ни тровят със златото си, подмамват ни да продаваме земи, които не бива да се продават. Амбулантните им търговци идват в нашите крепости и омагьосват младежите ни с глупавите си играчки и шарении, и така си прибират обратно златото, без да връщат онова, което сме им продали. Превърнали сме се в техни сенки, в диваците, за които ни смятат. Всяко поколение е по-слабо от предишното и скоро ще пропаднем съвсем, ще се превърнем в просяци, които чакат милостиня и разменят древни умения срещу трохи. В сравнение с това, Тисамон, не мислиш ли, че една чиста смърт от ръцете на воини е може би за предпочитане? Нека осородните ни унищожат и довършат започнатото преди пет столетия. Така поне ще загинем достойно.