Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

А ето ги и самите обитатели на това странно място, богомолкородните. Вестта бе изпреварила неочакваните посетители и поне стотина местни, ако не и повече, се бяха струпали да ги пресрещнат. Навъсени деца, стиснали дървени мечове, които не бяха играчки, а тренировъчни остриета; старци с побелели коси, и цяла тълпа помежду, защото богомолкочовеците живееха дълго и остаряваха късно. Изненадаха я с много неща, но най-вече с количеството метал по себе си. Мнозина бяха навлекли доспехи — или със застъпващите се люспи с форма на листа, или с цели метални нагръдници и шлемове. Изработката им беше изящна, с плавни линии като на раковина, стил, на който другите раси завиждаха, но така и не успяваха да копират докрай. В черно и кафяво, в зелено и златно — но всичките стари, — доспехите и оръжията бяха дело на поколения, предавани от баща на син и от майка на дъщеря и поддържащи миналото живо. Тиниса имаше чувството, че рапирата на колана й вибрира едва доловимо в хармония с техните.

Една от по-старите жени пристъпи напред. Движеше се с младежката грация, присъща на всички тях, на колана й висеше рапира с красива източена форма.

— Що дириш тук? — попита тя. — Защо си дошъл?

— Името ми е Тисамон, велегласна, и съм дошъл у дома си.

Тиниса погледна към него и с ужас видя, че той за пръв път изглежда уплашен. Нещо повече, сякаш се валяше в страха си, черпеше сила от него. Страхът разтегляше устата му в озъбена усмивка, напрягаше тялото му до скъсване. Беше по-жив и нащрек отвсякога и това очевидно му доставяше дълбока наслада.

— Имаше тук един мъж на име Тисамон. Някога — каза велегласната. Тиниса се досети, че това е титла, а не име. — Той си тръгна преди много години, чул зова на широкия свят. Навярно би могъл да потърси отново пристан сред народа си. — Впи поглед в Тиниса. Очите й така се бяха присвили, че все едно ги беше затворила. — Но той никога не би довел паяк със себе си. С какво право носи тя брошката?

— По силата на единственото право, с което брошката може да се получи — отговори Тисамон с пропит от спокойствие глас и натегнато за скок тяло. — И не е паяк. Дъщеря ми е.

Думите ги пронизаха като стомана, блъснаха ги като ураганен вятър, който превива дървеса до земята. Наизвадиха се оръжия, рапири и кинжали, бронирани ръкавици с остриета. Дори децата изразиха неодобрението си, а велегласната нададе вой:

— Какво си направил? Създал си мерзост! В какво си се превърнал?

Тисамон не сваляше поглед от нея, все така ухилен от болка и напрежение.

— Не можеш да си един от нас — заплю го велегласната. — Ти не си един от нас!

— Значи съм нарушител. — Вдигна ръка, гола допреди миг, но сега с ръкавицата и с щръкнало острие. — И ще трябва да ме убиете.

Едва бе изрекъл думите, когато трима богомолкородни изскочиха напред да отговорят на предизвикателството. Тиниса реши, че ще го нападнат едновременно, но по някакъв сигнал или взаимно съгласие, което тя не успя да долови, двама спряха на място, а напред продължи само един — жена с бронирана ръкавица като на Тисамон, която премина незабавно в атака. Тисамон не губи време в чудене — беше част от техния свят и от пръв поглед бе разбрал кой ще е истинският му противник. Беше отстъпил крачка назад още преди жената да е завършила удара си, и острието й разсече безсилно въздуха помежду им.

Без никаква пауза Тисамон атакува на свой ред и Тиниса стана свидетел на нещо, което малцина пришълци бяха виждали — свирепия, грациозен танц на богомолските сърповидни остриета. Тисамон и противничката му се движеха като рисунъка на шарена сянка, като танцьори, като насекоми по водна повърхност. Изтегляха назад остриетата си, после нападаха мълниеносно, танцуваха и се въртяха, използваха всяка става чак до пръстите на ръцете и краката си, караха остриетата си да описват пируети, да дебнат и да се спускат като живи същества, като сребристи водни кончета, които кръжат и се стрелкат по своя воля, а хората зад тях са само придатъци.

Тиниса стискаше до болка дръжката на рапирата си, без дори да го осъзнава. Многократно бе виждала Тисамон да се бие, но никога с толкова умел противник. Богомолкородната не му отстъпваше в нищо и беше трудно да се прецени кой води и кой кого следва. Биеха се сякаш са го репетирали предварително, остриетата разсичаха въздуха, сблъскваха се високо и ниско; свободните им ръце също не бездействаха — шиповете на подлакътниците им връхлитаха и режеха. И бяха много близо един до друг, не като при дуел с рапири, а почти гръд до гръд през повечето време, но без да се докосват и за миг, един на друг в сянката си, приклякащи, захождащи покрай противника, и дори когато бяха с гръб, знаеха точното си местоположение и стойка.