Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Колкото до мокрицородния, той запъшка и изкриви лице, заохка и заразтрива ставите си, изобщо изнесе цяло представление, което му позволи да стане най-бавно от стола и да си тръгне последен. А когато най-после излезе от залата, Одиса го чакаше отпред.

— Помислих си, че може да си ти — прошепна паякородната. — В съобщението, което получих, се казваше, че лордът има свой човек сред императорските съветници.

— Както самата ти изтъкна — измърмори на свой ред Гегевей, — всеки, който си играе на политика с, хмм, паякородните, рано или късно се оплита в паяжини. — Усмихна се, после продължи: — Ама каква двойка, хмм, предатели сме, нали?

— Спрямо кого? — вдигна вежди тя. — Наистина ли си мислиш, о, учена главо, че знаеш на кого съм вярна аз?

„Дори разговорът с нея чувствам като капан“ — помисли си Гегевей.

Фелиал имаше променливи отношения с морето, а сухопътните му граници не бяха ясно очертани. Гъстата зелена гора, покрай която плаваше лодката им, беше залята в момента, а неспокойната вода се разливаше далеч навътре в сушата, тласкана от прилива. При отлив разперените като паяжина корени на дърветата се оголваха сред кален пейзаж от бразди, вирчета и изхвърлени от морето ракообразни.

Пришълците използваха името, без да правят тънката разлика, но Тиниса знаеше, че Фелиал е името на богомолкородната крепост, а самата гора се нарича Фелиалски лес, така както онова друго място, далеч на североизток оттук, е Даракионски лес. На времето там също е имало крепост на богомолкоидите.

Лодката им често променяше курса си, ту наближаваше дърветата, ту рязко се отдалечаваше от тях, а молецородният рибар засланяше с ръка очи и наблюдаваше внимателно водата. Накрая откри канал между дърветата, насочи лодката по него и след двайсетина метра преметна спирачното въже около един надвиснал клон.

— По-навътре не отивам — обясни той. Тисамон му плати с шепа монети, прехвърли се на един изгърбен корен и се обърна да подаде ръка на Тиниса.

Преходът през наводнената местност не беше от приятните — прескачаха от корен на корен или газеха през размътената от дребни морски обитатели вода и всичко това под постоянната атака на комари, дълги по една педя. Придвижваха се напред с прескоци и препъване, от корен на корен и през кални вади. И водата, и въздухът гъмжаха от твари. Водни кончета се плъзгаха по повърхността на лов за довлечена от прилива риба; пеперуди като опърпани кафяви наметала се щураха из листака в търсене на цветен прашец.

Накрая стигнаха до твърда земя отвъд границата на прилива. Не беше суха, но поне не хлътваше мазно под краката им. Дърветата тук бяха смесица от кокилестите блатни обитатели и по-познати видове с дебели дънери и подземни коренища. Но дори обикновените дървета носеха белега на някаква древна уродливост, която подсети Тиниса за Даракионския лес, спомени, от които побърза да се отърси.

— Какво живее тук освен твоите хора? — попита тя.

— Нашите съименници — отговори кратко Тисамон. — С изключение на тези два вида, гората не крие нищо опасно.

— Няма призраци? — настоя тя. — Духове?

Тисамон се обърна да я погледне.

— Мистиците ни учат, че духове и призраци има навсякъде — каза той. — Но иначе — да, мястото не е от онези .

Канеше се да го разпита по-подробно, но точно тогава богомолкородните ги откриха. Самата тя не бе доловила нищо, но Тисамон се изпъна нащрек и сърповидното острие на ръкавицата му щръкна в готовност. Стори й се, че нещо прелита наблизо, счу й се звън на метал.

После всичко замря. Не виждаше нищо, сама не разбра кога е извадила рапирата си. Тисамон стоеше пред нея, напрегнат като струна.

А в краката му лежеше скършена стрела. Стрела, предназначена за нея.

— Къде ви е честта? — извика той разгневен. — Покажете се, за да видя колко ниско е паднал народът ми!

Бяха петима, три жени и двама мъже, всичките долу-горе на нейната възраст. Държаха лъкове с изпънати за стрелба тетиви, при това не малки лъкове като на мухородните и молецородните, а високи колкото самите тях, а те всичките бяха много високи. И бяха руси също като Тисамон и Тиниса. Но нейните черти бяха паякородни, докато техните лица бяха издялани по подобие на бащиното й — с остри брадички, заострени уши, издължени очи. Притежаваха суровото изящество на статуи, но без топлина, която да им придаде човечност. Дрехите им бяха в оттенъци на сивото и зеленото, а един носеше ризница от застъпващи се метални люспи, покрити с черен емайл.