Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Водачката им следеше с присвити очи Тисамон.

— Що за гадост е това? Какво дириш тук? — попита го войнствено тя, после прехвърли погледа си върху Тиниса и се изплю. — Никакви паяци във Фелиал. Мислехме, че това правило още се помни. — Стрелите на другите четирима бяха насочени към главата на Тиниса, нетърпеливи да намерят целта си. Само чакаха знак.

— Погледнете я отново — подкани ги с тих глас Тисамон. Богомолкородната го стрелна враждебно, но после плъзна погледа си по Тиниса и очите й се спряха върху брошката.

— Какво означава това? — процеди през зъби жената.

— Трябва да говорим със старейшините на Фелиал — каза спокойно Тисамон.

— А ако те не пожелаят да говорят с вас? — Спътниците на жената свалиха бавно лъковете си и отнеха напрежението от тетивите. Явно брошката им бе подсказала, че ситуацията надхвърля правомощията им да вземат решение. Ала очите им горяха. Тиниса се досети, че за тях е неприемливо и обидно един паякороден да носи отличителния знак на оръжемайсторите. Видно бе, от друга страна, че дори не им хрумва вариантът брошката да е била придобита чрез измама или кражба. Фактът, че я носи, означаваше, че я е заслужила, и тя се запита какво ли би сполетяло глупака, дръзнал да се накичи незаслужено с този знак.

— Ако не пожелаят, така да е — отвърна Тисамон. — Знам пътя, но ако искате да ни придружите, моля.

— Теб може, но нея няма да я допуснем. Ще й подарим засега живота, но само ако я отпратиш назад в морето — изръмжа жената.

Тисамон поклати глава.

— Не можете да отречете отличителния знак и не ви съветвам да си просите доказателство за уменията ни — моите и нейните.

Богомолкородната настръхна, чак челюстта й щръкна войнствено напред. После изглежда се овладя, даде знак и един от хората й хукна между дърветата.

— Наблюдаваме те — изсъска на Тиниса тя. — Ако се опиташ да избягаш, ще те убием.

— Защо ми е да бягам? — попита Тиниса, като се опита хем да наподоби ледено презрение, хем да не издаде нервността си. Винаги бе знаела, че богомолкоидите таят дълбока омраза към паякородните. Това всички го знаеха впрочем, макар никой да не помнеше защо, освен че враждата датира още от Вещото време, а корените на омразата са толкова дълбоки, че не подлежат на обсъждане.

И ето я сега, сред хора, които я мразят. Усещаше омразата им, готовността им да чакат търпеливо жадувания знак. Брошката на ревера й не изглеждаше надежден щит, зад който да се скрие.

Надяваше се, че Тисамон знае какво прави, но когато го стрелна с поглед, видя, че далеч не е толкова уверен, колкото си бе мислила доскоро. И не само за нея, а и за себе си. Тя беше непростимият грях, пръкнал се от неговото семе, което ги правеше еднакво виновни в очите на народа му.

Ала въпреки колебанието си Тисамон пое напред, принуждавайки другите богомолкоиди да поддържат темпото му. Тук беше домът му, вярно, но отсъствието му бе продължило двайсет години. Доколко вярна беше информацията му за настоящия режим? Или тук никога нищо не се променяше, в тази затворена територия на миналото?

Разбра, че са навлезли в поселището, в така наречената крепост, макар че нищо не бележеше границите й. Наоколо им се простираше селище, но теренът не беше разчистен и по нищо не се различаваше от гората наоколо. Къщите бяха пръснати между дърветата — леки наколни постройки с овални стени и скосени покриви, които се изтегляха нагоре в отвори, служещи едновременно за комини и входове. Трудно й беше да прецени броя им сред дърветата, но накъдето и да погледнеше, виждаше поредната къща да наднича между дънери и клонаци, по-близо и по-далеч, сякаш цялата гора беше налазена от тях. Значи това беше богомолската идея за град.

„Всъщност да. Те не биха могли да живеят един връз друг.“ Сети се за основните постулати на икономиката, които бяха изучавали в Академията. Къде им бяха фермите? Разчистената за земеделие земя? Е, нямаха, разбира се, защото богомолкородните не бяха фермери. Явно се изхранваха с лов и с онова, което гората можеше да им предложи. В общност като тяхната не съществуваха икономически предпоставки за възникването на големи градове, а и колцина можеше да изхрани дори голяма гора като Фелиалския лес? Колко ли разпръснато живееха, за да се изхранват с тези ограничени ресурси?

И едва сега съобрази, че този начин на живот е отломка от друго време, от друг свят. Тук миналото бе впило ноктите си дълбоко и здраво. Революцията така и не бе стигнала до Фелиал, където Вещото време още владееше в безвремие.