Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

А после двубоят изведнъж приключи. Тиниса примигна невярващо. Наложи се да върне назад последните няколко удара, за да схване, че… да, растящото червено петно върху туниката на жената се дължеше на онзи удар, не на последния, нанесен от Тисамон, а на пред-предпоследния, решаващия удар, който бе останал незабелязан от всички, включително и от противничката му.

Жертвата му ахна потресено, преви се надве и се срина тежко на земята, но Тисамон нямаше време да се занимава с нея, защото вторият от тримата вече го нападаше. Мъж, малко по-възрастен от Тиниса, въоръжен с късо копие. Тисамон посрещна атаката му още преди жената да е паднала, сечеше с острието си и се опитваше да скъси дистанцията.

Този двубой беше различен, битка за пространство и разстояние, в която копиеносецът се опитваше да държи противника си в края на обхвата си, а Тисамон се стремеше към близък бой. Това автоматично го превръщаше в активната страна, той отблъскваше отново и отново върха на копието, настъпваше в опит да скъси дистанцията, а младият мъж му отстъпваше спокойно, без да поглежда назад, избягвайки мълниеносните удари на сърповидното острие. Но нито веднъж не парира ударите, същото важеше и за Тисамон. Двете оръжия сякаш съществуваха в отделни светове и се срещаха само когато Тисамон се целеше в копието вместо в копиеносеца. Ала копието неизменно се прибираше назад и вместо да скърши дръжката, сърпът удряше металния връх.

Тиниса хвърли поглед към богомолкородните наоколо и не съзря там омраза. Те не насърчаваха дуелистите, не залагаха, не обсъждаха. Вниманието им бе насочено изцяло към двубоя и граничеше с благоговение.

А после Тисамон улови със свободната си ръка копието току под върха. Противникът му се поколеба за част от секундата, понечи да смъкне оръжието си надолу и да отстъпи, но Тисамон сряза на две дръжката с мълниеносно движение, хвърли се напред и заби сърпа над ключицата. Острието навлезе дълбоко в рамото, бледото лице на младежа побеля като платно от болката и той залитна назад към тълпата.

Тисамон вече се бе завъртял с вдигнато острие да посрещне третия си противник — жена, въоръжена с рапира. Съвсем същата като нейната, забеляза Тиниса, чак до оловносивия цвят на леко скъсеното острие. Тисамон я посрещна с лице, разкривено от лудост и екстаз, от жажда за кръв и чиста наслада от боя, безумна комбинация, която едновременно смрази Тиниса и я изпълни с дълбоко вълнение.

Този двубой беше по-бърз, два пъти по-бърз от първия, и Тисамон смени темпото си, за да е в крак с пъргавото тясно острие на рапирата. Жената беше по-възрастна от първите му двама противници, но пак беше поне с десетина години по-млада от Тисамон, и не се дуелираше по познатите за Тиниса правила — с бърза ръка и стабилна стъпка. Не, тя летеше, преносно и буквално. Рапирата рисуваше стоманена решетка наоколо й, разчиташе повече на ръба, отколкото на върха си, инерцията на оръжието водеше ръката, вместо ръката да води оръжието, а после криле се разгъваха мълниеносно на гърба на жената, издигаха я над главата на Тисамон и я спускаха от другата му страна, а рапирата не спираше да сече и мушка дори от въздуха, двамата се движеха все по-бързо, толкова бързо, че Тиниса забрави да диша.

Така и не усети кога лицето й се е изопнало в същото почти религиозно благоговение, което се четеше по лицата на другите, нито че е пуснала дръжката на рапирата си и е вдигнала ръце върху брошката с пронизания от меч кръг.

Тисамон приклекна и настъпи в опит да скъси дистанцията. Жената не му позволи, но макар да се мушна току под убийствените удари на рапирата й, Тисамон се измъкна безнаказано, а тя се видя принудена да отстъпи, точно като копиеносеца, преди да парира атаката му. Очите й бяха затворени почти докрай. Трясъкът на стомана се преля в неспирно стакато, хармоничен ритъм, който звучеше почти като музика.

Жената се издигна отново във въздуха, но този път Тисамон се издигна едновременно с нея, замахна с изпъната докрай ръка и двамата се спуснаха едновременно на земята, застинали в мигновен отрязък от времето.

Сърпът бе прехвърлен през рамото й, сгънат, така че върхът му докосваше гърба й на сантиметър-два от гръбнака, но овладян — пробил доспехите, но не и кожата й. Шиповете на дясната му ръка бяха раздрали до кръв основата на шията й при рамото.

Острието на нейната рапира стърчеше по протежение на гърлото му, Тисамон бе отметнал глава назад, така че плоската страна на оръжието се опираше в бузата му, а върхът минаваше през косата. Свободните им ръце се бяха преплели в ключ между телата им, шип в шип. Чак сега Тиниса забеляза, че жената носи същата брошка като Тисамон… и като самата нея.