Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Крилете на богомолкородната потрепнаха за последно и изчезнаха. Двамата стояха неподвижно, вперили поглед във велегласната.

На Тиниса изведнъж й се зави свят, защото си бе дала сметка на какво й прилича този поглед. Къде го е виждала преди. Връхлетяха я спомени за Форума на умелите, как се дуелира с друг студент, разменят си удари с дървените учебни мечове и в края на всяка атака двамата поглеждат към Кимон да видят как са се справили, да разчетат оценката по лицето му.

„Просто игра“ — помисли си Тиниса, само дето първата противничка на Тисамон беше мъртва, младежът с копието беше тежко ранен, а сега до гърлото на Тисамон беше притиснат остър като бръснач меч. И въпреки всичко това, той гледаше към старицата да види как се е справил.

Велегласната затвори за миг очи. Личеше, че не е доволна, но и че някакъв въпрос е намерил отговора си.

— Ти си един от нас — изрече накрая тя. — Стореното от теб е мерзко, но мястото ти все още е сред нас и това не може да се отрече. Какво искаш, Тисамон от Фелиал?

— Да дадете на дъщеря ми същия шанс да се докаже — каза простичко Тисамон, когато острието на рапирата се отдели от гърлото му и той отстъпи крачка назад.

— Изобщо не трябваше да се връщаш — порица го велегласната. Бяха в дома й, колиба, разделена на две от стена с вградено в нея огнище. — Каквото и да доказа днес на нас и на себе си, по-добре щеше да е, ако не беше се връщал.

Тисамон надаваше ухо към трясъка и стърженето на мечове и не сваляше очи от отворената врата.

— Ако отговарях само за себе си, велегласна, повече никога нямаше да ме видиш. Но имам отговорност към нея. Тя е моя.

Старицата изсумтя презрително.

— По нищо не личи.

— Погледни я внимателно — настоя Тисамон. Тиниса се дуелираше с богомолкороден младеж на нейната възраст, също въоръжен с рапира. Това беше третият й двубой. Първите два бяха завършили с кръв и почти смъртоносни рани. Самата тя бе получила две плитки порязвания, едно на рамото и още едно на хълбока. Не личеше да се отразяват на бързината й.

— Паякородната, която те е посрамила, трябва да е била забележителна жена — отбеляза сухо велегласната.

— Не беше като другите от расата си.

— С други думи, успяла е да те заблуди — сви устни старицата. — Не си прави грешни изводи от това, че те приехме отново, Тисамон. Даден ти бе справедлив и премерен шанс да се докажеш. Ако бях решила лично да извадя оръжие срещу теб, нещата щяха да завършат по друг начин.

Тисамон кимна, в знак, че приема аргумента й. Загледаха се мълчаливо в Тиниса — младата жена блокира рапирата на противника си и я изби от ръката му. Богомолкородните наоколо я гледаха с ненавист, но все пак я гледаха.

— Никога няма да стане една от нас. Никога няма да е повече от отвратителна мерзост — заяви за пореден път велегласната. — Ала ти си й предал уменията на народа ни и брошката й е напълно заслужена. — Жената въздъхна, после продължи: — Е, Тисамон, ще ми кажеш ли какво точно искаш? Знам, че не си дошъл само за да се похвалиш с полуродната си дъщеря.

— Искам да говоря със старейшините — каза той. — С всичките. Смятам, че това ще е най-важният разговор, който са водили от десетилетия насам.

Събраха се в сградата на съвета, единствената освен ковачницата, в чийто градеж беше вложена и каменна зидария. Каменни блокове, положени още във Вещото време, се издигаха на метър и половина височина, а често подменяни дървени греди се срещаха в стръмен покрив оттам нагоре, така че всички освен децата, трябваше да се сбутат по протежение на централната ос, ако искаха да стоят прави. Богомолкородните прекарваха повечето си време на открито, сред дърветата, и явно нищо не разбираха от строителство.

Деветима от старейшините на Фелиал се бяха събрали тази вечер — седем жени и двама мъже. Имаше и други, но само с тези бяха успели да се свържат за толкова кратко време. Неколцина носеха знака на оръжемайстори. Тиниса не бе допусната до съвета — чакаше отвън и подслушваше на вратата. Не я бяха убили веднага и това явно беше границата, отвъд която нямаше да отстъпят.

— Тук съм да говоря с вас за Империята на осите — започна Тисамон. — Трябва да сте чули вече за тях, за тези осородни от изтока?

— Чухме — потвърди една от седемте жени, най-младата сред старейшините, но поне десетина години по-възрастна от Тисамон.

— Значи сигурно сте чули и за нападението срещу Тарк, мравешкия град — продължи той.

— Тарк е паднал, знаем за това — каза един от мъжете. — Бежанци минаха оттук. Още не сме чули нищо за Меро и Егел, но не е изключено те също да са паднали.