Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Съществува ли подобна вероятност? — попита друг съветник и Одиса се опита да им обясни политиката на паякородните, доколкото сложните й правила бяха понятни за хората от други раси.

— Паешките земи — каза тя — си приличат с Империята по това, че имат много подчинени народи, чиито територии, по мои наблюдения, надвишават поне двойно по площ имперските владения към този момент. За разлика от Империята, там няма централно управление. Отделните градове се управляват от аристократични семейства, както и окръзите около тях, окръзите на свой ред формират области и така нататък. И всички тези семейства са в постоянна борба помежду си, погаждат си номера, влизат в съюзи и излизат от тях. Когато става дума за политика, паякородните са непредвидими. Може да решат, че армията на генерал Алдер представлява заплаха, и следователно да го атакуват, а може да стигнат и до друго заключение. Единственото сигурно е, че няма начин да предвидим как ще постъпят.

— Адски полезна информация, няма що — изръмжа представителят на Консорциума.

— Ами онзи град отвъд Ръбатата пустиня, как му беше името? Дето го открихме наскоро? — попита някой.

— Соларно — подсказа Максин. Една от имперските изследователски експедиции беше установила контакт с града само преди няколко месеца и по всичко личеше, че Соларно е в североизточния ъгъл на Паешките земи. — В дългосрочна перспектива може и да възвърне евентуални инвестиции от наша страна — добави той. — За жалост, изглежда е прекъснал едностранно връзките си с Паешките земи и поне засега няма опити да бъде върнат насила. Поредната политическа рокада, предполагам.

— Дългосрочна инвестиция? — подсмихна се Танред. — Та ние имаме цяла армия, която седи и чака какво ще решат тези селяндури.

Представителят на Консорциума настръхна.

— А ако наистина ни нападнат? Меро ни е нужен. От търговска гледна точка единствено Хелерон е по-ценен от него. Не разбирам защо евентуална война с паякородните ни притеснява толкова. Какво реално могат да пратят срещу нас?

— Ако позволите да, хмм, изкажа мнението си — намеси се старият мокрицороден Гегевей. Максин го изгледа изпод вежди, защото дъртакът за пръв път се обаждаше днес. — Не съм пътувал из Паешките земи, но съм чел доста за тяхната, хмм, раса. Има исторически данни за дребно паякородно лордче, което събрало армия с, хм, намерението да завладее част от Равнините — Тарк, Кес и мухородните поселища. Станало така, че, хмм, е… плановете му се провалили заради машинациите на политическите му съперници, но, хмм, в архивите има доклади, според които числеността на събраната от него армия надвишавала сто хиляди войници.

Останалите съветници мълчаха замислено.

— Не мога да кажа нищо за боеспособността на въпросната войска, но трябва да се има предвид, че е била мобилизирана от един-единствен лорд. Ако нашите прибързани, хмм, действия доведат до съюз между част от аристократичните семейства в Паешките земи, то…

Помощта бе дошла от неочаквана посока, но Максин побърза да се възползва от нея. Обърна се към централното място в полумесеца от кресла и попита:

— Ваше императорско величество, какво ще заповядате да направим?

Алвдан се отърси от мислите си. Не беше взел участие в обсъждането и Максин знаеше защо. Офертата на комарородния, колкото и неизпълнима да изглеждаше, притегляше вниманието на императора много по-силно от тази скучна дискусия.

— Какво бихте ме посъветвали вие, генерале? — попита след кратка пауза императорът.

— Може би трябва да изпратим официално пратеничество при тези паякородни. Те несъмнено искат нещо от нас, признание или пари. Можем да си купим съдействието им сега, а после да си вземем платеното. Правили сме го и преди.

Имаше някои възражения, но никой не се възпротиви енергично, така че императорът подпечата така предложения план. Четвърта армия щеше да чака в бездействие, което никак нямаше да зарадва генерал Алдер, но пък той беше човек на Рейнер. Славата от завладяването на Равнините щеше да отиде при генерал Малкан, когато той сринеше първо Сарн, а след него и Колегиум. Малкан беше от свитата на Максин и имаше репутацията на най-младия и най-енергичния генерал, с когото Империята разполагаше.

Максин предпочиташе да не свързват името му с Одиса, защото това би предизвикало нежелани въпроси. Все пак улови погледа й и кимна едва забележимо, в знак, че одобрява представянето й. Преди да си тръгне, кимна и на стария Гегевей.