Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Полуродната се намръщи, без да сваля очи от него.

— Не съм стратег, майоре. А според вас?

— Ако ме беше попитала вчера, щях да отговоря, че върви добре. Но сега нещо се е променило, а и това съобщение усложнява допълнително нещата. Мисля да поговоря с Даклан.

— Разумно ли е, майоре?

Той се усмихна насила.

— Лорика, аз съм обикновен човек, който обича простите неща. Никой не ми вярва, когато го казвам, но е вярно. Предпочитам всичко да е ясно и просто. Верен съм на Империята, следователно трябва да стоя рамо до рамо с всеки друг, който й е верен, и да посрещна на нож всички, които не са. Съвсем просто правило, както виждаш, но някой се опитва да ми усложни живота. Ще говоря с Даклан, за да разбера какво точно не ми казва той.

Откри Даклан близо до артилерийските позиции, придружен както винаги от лейтенант Харок, неговата сянка.

— Как върви войната, майоре?

Лицето на Даклан бе толкова непроницаемо, че отдалеч крещеше за вина.

— Доста добре, майор Талрик.

— Аз пък реших, че тази сутрин векианците не са съвсем в час — подхвърли Талрик. Даклан стрелна с поглед Харок, после кимна.

— Нямам обяснение. Дочух нещо за лоши сънища, но нищо повече.

— Но не мислиш, че губят апетита си за тази кампания?

— Ни най-малко. — Даклан поклати глава. — Тактик Акалия изглежда доволна от напредъка. Все по-близо са до пробив в стената или успешен щурм.

— Тя е студена жена — отбеляза Талрик. — Предвид броя на жертвите.

— Мравкородните са си такива — махна с ръка Даклан. — Корабите, артилерията, войниците… за нея от значение е единствено победата. Каквото и да е притеснило хората й, явно не е стигнало до нея. Може би колегиумци са измислили някакъв газ, който размътва мозъка. Мравкородните са силни физически, но им липсва нашата силна воля. На тях е по-лесно да се повлияе.

Талрик кимна предпазливо, а после подметна с небрежен тон:

— Чух, че е пристигнал куриер от командването.

Дали някаква сянка не прекоси очите на Даклан, или всичко бе плод на неговото въображение, зачуди се Талрик.

— Нищо тревожно, майоре. Хелерон е паднал, или по-скоро е капитулирал. Крилатите фурии са потеглили към Сарн, така че никой няма да се притече на помощ тук. Колегиум ще трябва да разчита на собствените си сили.

— Това е добре — реши Талрик. — Значи трябва само да изчакаме. — Обърна се и тръгна назад към лагера. Вече знаеше, че Даклан лъже и че неговите дни на блажена простота са отминали безвъзвратно.

Откакто бяха настигнали векианската армия, я следваха от разстояние като сенки, а събитията от първите дни на обсадата проследиха като от най-хубавите места в театър. През цялото време той бе държал главата си ниско, умение, усъвършенствано през годините в съмнителна компания. За разлика от него Фелисе Миен се бе занимавала с делата си спокойно.

Да си изкарваш прехраната от земята беше, по мнение на Дестрахис, работа за глупци и селяни. И — необяснимо, но факт — за водни кончета с благороден произход.

Беше я наблюдавал. Скрила под плаща отблясъците на бронята си, тя можеше да се слее със стволовете на дърветата или да клечи с часове в някой храсталак, невидима за очите. Движеше се сякаш е част от пейзажа и винаги се връщаше с храна. Самият той сега май се хранеше по-добре, отколкото като член на хелеронските банди.

Реши, че когато Фелисе се върне от поредния си набег, трябва да й постави сериозно въпроса. Макар че да разпитваш Фелисе беше опасна игра, време бе някои факти да излязат на светло.

— Била си мерсер, нали?

Тя го погледна сякаш не знаеше кой е, което при нея в определени моменти не беше изключено.

— А ти какво знаеш за мерсерите, паяко?

Дестрахис се усмихна. През повечето време тя го плашеше до смърт, но да го покаже би било глупаво и опасно.

— Преживял съм това-онова във Федерацията. Затова и се заинтересувах от твоята кауза. Знам какви умения трябва да притежава един мерсер, за да си върши работата. Във Федерацията има огромни незастроени територии — гори, пасища, заблатени терени, хълмисти райони. Много села, но отдалечени едно от друго, лоши пътища, малко оцелели странноприемници. Поддържането на реда, преследването на разбойници, разнасянето на съобщения от името на монарха — все неща, свързани с продължителен престой на открито, прав ли съм?

— Има нещо вярно — съгласи се тя, после седна и остави торба с корени до огъня. Имаше и курабийки; тях сигурно ги беше взела от някой чифлик.

Дестрахис извади най-малкия си нож и се зае да изстърже корените. Усещаше, че Фелисе го наблюдава с любопитство, каквото не беше проявявала преди.