Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Изпи чашата на един дъх. Би трябвало да е гладен, но изтощението се отразяваше зле на апетита му.

„Не съм роден за войниклък аз.“ Гледката на мъртвите го поболяваше физически, без значение дали бяха от неговите хора или от обсаждащата армия. Всички те бяха смелчаци, храбри мъже и жени, които правеха онова, което смятаха за редно, а Стенуолд най-добре от всички знаеше как историята пренаписва стореното и заличава моралния аспект на войните.

„Дано поне Тисамон се справя по-добре от мен.“ Липсата на богомолкородния го измъчваше постоянно. Вярно, Тисамон беше човек труден, консервативен до крайност и дори примитивен с черно-белите си представи за света, но беше верен, умееше да изслушва, а със Стенуолд се знаеха отдавна.

Надигна се и се заизкачва тежко по стълбите. Изрита пътьом почернелите си от сажди ботуши, с пълното съзнание че на сутринта ще се спъне в тях, но беше толкова потиснат, че не му пукаше изобщо. Метна кожената си куртка на перилото. Шлемът му беше останал на кухненската маса долу.

Хлътна в тъмната стая, като разкопчаваше в движение колана си, и спря.

Не беше сам.

Затворените капаци на прозорците спираха бледата лунна светлина, спалнята му тънеше в пълен мрак и това подсили страха му. Векиански убиец? Осороден убиец? Самият Талрик, може би? През последните дни не му бе останало време да размишлява над тази заплаха. А каква по-добра възможност да се отърват от него? Посегна да изтегли меча си, но се сети, че е зарязал оръжието заедно с куртката си на стълбите — само на десетина метра, но със същия успех можеше да е на хиляда мили.

А после друга част от ума му го сръга успокоително. Познат звук или миризма може би? Нещо така или иначе му подсказа отговора.

— Ариана? — повика дрезгаво той. Нищо не наруши тишината и Стенуолд посегна да запали лампата. Ръцете му трепереха и едва на третия път успя да изкара пламък от стоманената си запалка.

Седеше на ръба на леглото му — младо и стройно паякородно момиче с къса рижа коса, което го гледаше с унила нерешителност.

— Кой… те ли те пратиха да?… — измънка той.

— Не — прошепна Ариана. — Стенуолд, аз… нямаше къде другаде да ида.

Стенуолд се притесни изведнъж, защото разкопчаните му панталони взеха да се смъкват точно в този момент. Посегна да ги задържи и попита:

— Но… защо не избяга?

— Къде? Ако ме хванат, векианците ще ме убият, още повече че Талрик е с тях. А и… няма къде да ида, Стенуолд. У дома няма да ме приемат, за Рекеф съм предателка. Предадох и теб. Не остана никой, към когото да се обърна.

— Освен към мен?

Тя вдигна очи да го погледне. Стенуолд си помисли, че ще се опита да флиртува с него, да се позове на връзката, която уж бяха имали, но в очите й прочете единствено безмълвна молба.

— Ариана, аз…

— Нямаш ми доверие, знам. Може да съм убийца. Може би още шпионирам за Рекеф. Стенуолд, стигнах до края на възможностите си, нищо не ми остана. Защото се опитах, по моя си глупав и безнадежден начин, да спася Колегиум, но обърках и това като всичко друго.

Стенуолд сложи лампата на писалището. Не знаеше какво да каже. Противоречиви чувства раздираха сърцето му, главата му се пръскаше от хаотични мисли. Вече не се чувстваше уморен, напротив — по-буден не се беше чувствал от дни. Опитваше се да открие верния курс в сложен лабиринт от съчувствие, предпазливост и похотливи спомени за преживяното с Ариана, спомени, които го изненадаха с цветната си сила. Вярвал бе, че е преминал отдавна възрастта за такива копнежи, но присъствието й в спалнята му, напук на всички вероятности и в пълно противоречие със здравия разум, се оказваше мощен афродизиак за един застаряващ мъж.

„Ако Ариана е мой враг, би било немислимо да се поддам на тези чувства.“ А ако наистина бе толкова отчаяна, колкото твърдеше, би било още по-немислимо да се възползва от нея, нали така? От Ариана, студентката в Академията.

Или Ариана, агентката на Рекеф, която е сгазила лука и е изпаднала през борда? Невероятно, но мисълта за евентуалния риск наля допълнително масло в огъня на копнежите му.

Тя се изправи внезапно.

— Съжалявам. Аз… аз си помислих, че… но нямам право да…

И хукна без предупреждение да се изниже покрай него, но Стенуолд я улови за раменете и я задържа на прага.

— Чакай… — започна той.

Треперливата светлина на лампата улови сълзите в очите й. Стенуолд знаеше, че всичко това може да е лукава преструвка, като вземеше предвид коя и каква беше Ариана, но сърцето му се сви на болезнена топка.