Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Всичко това го разболя физически. Почти не беше ял през последните дни. Имаше чувството, че той е докарал тази беда на града си, макар с разума си да съзнаваше, че това рано или късно щеше да се случи, ако не под ударите на Век, то на Империята.

Безрад Вѐлик беше мъртъв. Беше загинал в днешната битка. Смъртта му бе останала незабелязана чак до проверката в края на сражението — отишъл си бе като поредната точица, която пада от небето. Отишъл си бе един гениален занаятчия и първокласен пилот, и мисълта, че е загинал така, както би искал да загине, с нищо не облекчаваше загубата, която Колегиум бе понесъл в негово лице. Безрад Вѐлик беше мъртъв; Граден се бе самоубил; Кабре, мухородната занаятчийка, беше загинала при отбраната на последната пристанищна кула, след като се беше спасила като по чудо при падането на другата. Хиляди колегиумци бяха загинали в небето, на стените, във водите на пристанището.

И сега Стенуолд седеше, опрял глава на ръцете си след края на поредния военен съвет. Някакъв дълголик бръмбаророден младеж пристъпяше от крака на крак и чакаше войнемайсторът да му обърне внимание.

— Какво има? — попита накрая той, защото младият мъж беше още един живот, който Стенуолд държеше в ръцете си, и нямаше никакво право да му обръща гръб.

— Майстор Трудан… извинете, войнемайстор, трябва да видите нещо. Веднага, моля.

Стенуолд се надигна. Младежът очевидно се разкъсваше между противоречиви емоции и сам не знаеше какво да мисли. Беше го виждал преди, но не се сещаше къде и по какъв повод.

— Води ме тогава — заръча той и младежът забърза напред.

— Такова… заради майстор Цейтус, войнемайсторе — опита се да обясни младежът и Стенуолд се сети откъде го познава — беше чирак при мравкородния занаятчия.

— Какво иска? — попита Стенуолд.

— Той… такова… Съжалявам, майстор Трудан…

Стенуолд го накара да спре.

— Просто ми кажи, става ли? Денят беше дълъг. Нямам време.

— Обещах му да не казвам нищо, майстор Трудан — измънка младежът. — Но сега го няма и…

— Няма го? Къде е отишъл?

— Трябва да дойдете и да видите! — Тръгнаха. Младежът определено го водеше към опожарения пристанищен квартал.

— Отчаяно се опитваше да направи нещо — обясни младежът. — Но целият район беше под обстрел. Затова го изведе.

— Него? Какво? Подводника?

— Преди час, майсторе, ама не знаехме дали ще му стигне въздухът… а и обхватът можеше да не е достатъчен… Така и не успяхме да го тестваме както трябва.

В крайна сметка му показа празен вир с излаз към пристанището. При пълна липса на подводник.

— Какво е направил? — попита Стенуолд и чиракът разпери унило ръце.

Въпросът намери своя очевиден отговор на следващата сутрин, когато превъзбуден куриер измъкна Стенуолд от леглото и го заведе на бегом при опожарените докове.

Векианският флагман потъваше. Потъваше бавно, но сигурно, въпреки опитите на екипажа да изпомпва водата. Снабдителни кораби и влекачи трескаво товареха хора и провизии, но самият флагман, гигантският кораб, гордостта на векианската флота, потъваше килнат на една страна и вълните заливаха алчно най-близкия от монтираните на палубата му катапулти, които бяха сринали със земята пристанището на Колегиум.

От Цейтус и неговия подводник нямаше и следа. Дали въздухът му беше свършил, или мравкоидите му бяха видели сметката, или просто не бе успял да отдели машината си от металния корпус на своята жертва и флагманът го бе отнесъл със себе си на дъното, никой не можеше да каже.

Доктор Никрефос беше стар човек, обзет от силен страх за живота си. Вече от дни слушаше разкази за битките при стените, за търпеливия и упорит натиск на мравкородните, за решимостта на векианците и намаляващите ресурси на града. Живееше в Колегиум от двайсет и пет години. Нямаше друг дом. През двайсет от двайсет и петте се бе подвизавал като най-малко зачитания преподавател в Академията, изтласкан в периферията на научната общност, и всяка година четеше лекции по теория и философия на Вещото време пред шепа незаинтересувани и непроумяващи студенти. Магия, с други думи — нещо, в което Колегиум не вярваше. Редовно се чуваха гласове предметът му да бъде свален от учебната програма. Нямал място там, така казваха, петнял реномето на Академията. Винаги се намираха бръмбарородни учени, според които миналото трябва да бъде погребано безвъзвратно, а тесният кабинет и оскъдната заплата на мърляв дърт шарлатанин като доктор Никрефос са обида към интелигентността на колегиумци.