Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Силният трясък при освобождаването на нагнетения въздух отекна по протежение на стрелбището. Прицелил се бе, несъзнателно може би, в най-тежко бронираната мишена — мъжът, или жената, в пазителските доспехи. Тромавата фигура се гътна назад. Може би човекът просто бе загубил равновесие заради сблъсъка на снаряда с металната броня… но ето че не помръдваше, а в гърдите му, през бронята и всичко, зееше дупка.

— Стреляйте — нареди доволно Дрефос и наоколо му занаятчиите заредиха и се прицелиха.

Тото лежеше в мрака и трепереше. Вътрешният му взор беше слепнал като гурелясало око, затъкнат от спомена за онези няколко секунди, а ушите му още звънтяха от дискретното щрак-щрак-щрак, с което неговото изобретение — делото на собствените му ръце и ум — беше изпълнило предназначението си.

Дрефос беше изпаднал във възторг, а теста бе обявил за забележително успешен. Въпреки голямото разстояние, снарядите бяха пробили с лекота и металните доспехи, и плетените ризници. Единствено паешката копринена броня ги беше спряла, фината материя се бе усукала около въртящите се снаряди и им бе попречила да проникнат. А снарядите се въртяха заради спиралната резба, която Тото беше направил по вътрешността на цевите, осигурявайки по-голям обхват и точност на стрелбата. Идеята за резбата беше заел от Скуто, който беше измайсторил нещо подобно с гвоздистрела на Балкус.

По преценка на Дрефос, един опитен стрелец можел да произведе цели шест точни изстрела в минута, а новобранците — два или три. С щраколъковете се работеше лесно, а с ресурсите на Хелерон направата им не представляваше трудност. Вече няколко фабрики работеха денонощно, за да произведат поръчаните от Дрефос количества. След тестването на всяка серия оръжията отиваха при войниците, които Малкан беше оставил в Хелерон на разположение на занаятчията. Само за ден войниците се научаваха да зареждат и стрелят — с такава лекота, сякаш са го правили от години. Щраколъкът беше оръжие за обикновения човек, точно като арбалета, който преди столетия беше отхвърлил оковите на древните тайнства.

Но мислите на Тото бяха насочени единствено към падащата бронирана фигура, невинен бръмбаророден, мъж или жена, имал лошия късмет да подразни с нещо бригадира си. След него и други взеха да падат, войниците спираха онези, които се опитваха да избягат и накрая малцината оцелели нещастници хукнаха в единствената възможна посока — право към редицата занаятчии. Дрефос не пропусна шанса да изпробва новото оръжие при стрелба от упор.

„Аз съм виновен.“ Той, Тото, беше виновен за появата на това оръжие. „Намерих мястото си тук. Заслужих си го.“

Стисна глава. Имаше чувството, че част от него, най-важната, пропада все по-далеч и по-далеч в някаква шахта или кладенец, и повече никога няма да се върне.

Трябваше да бяга. Трябваше да се измъкне някак от Хелерон.

„И после какво? — чу собствения си подигравателен глас. — И къде?“

„Ще намеря Челядинка.“

„Която сигурно и в този момент се мляска със своя дивак и изобщо не се сеща за тебе.“

„Не ми пука. Обичам я.“

„Добре го показваш, няма що. Работиш за враговете й и спиш с пчелородно момиче.“

Заби пръсти в черепа си, неспособен да прогони мислите.

„Обичам Че! Винаги съм я обичал!“

„Ти си едно нищо. Пълен нещастник. Цял живот са те презирали и гледали отвисоко. А сега ти се предлага нещо реално — място под слънцето, цел в живота. Дрефос те разбира.“

„Не би могъл да ме разбере. Той дори не знае какво е любовта.“

„Знае и още как. Той обича със страст, каквато ти не познаваш. Обича работата си. Обича прогреса. Всички неща, в които и ти се кълнеше някога.“

„Аз не съм като него.“

„Ти си неговият наследник във всичко.“

Мяташе се в леглото и току изритваше одеялото. Гласът в главата му беше като човек в стаята, който спокойно и търпеливо разбива на пух и прах всичките му доводи. Само че гласът си беше негов, разбира се, и това го правеше още по-страшен. Студеният свят, разкрил се пред очите му в Тарк, когато беше видял какво могат да сторят войната и науката заедно, се бе превърнал в света, където трябваше да живее.

„Не мога да продължавам така — настоя той. — Вината ще ме убие.“

„Вината? — изсъска гласът в главата му. — Не разбираш ли, че сега можеш да се отървеш и от вината, и от срама, и от любовта? Досега драпаше след тях, защото имаше шанс да се върнеш към прежния си живот, но вече премина границата, направи последната крачка. Никога няма да бъдеш какъвто беше. Ръцете ти вече са ръце на истински занаятчия, който гради и руши без съвест и без съжаление. Вече можеш да се отървеш от вината и да си починеш. Ти премина бариерата на баналните човешки норми и вече си от другата страна. Сега всичко е месо, евтино, заменимо месо.“