Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

„Где изчезна златният звук, с който струните ни посрещаха зората?“ — пял бе старият менестрел в двора на Фелипе.

Фелипе, Салма и хората им бяха излезли на бой, от конски гръб, от въздуха, с копия, мечове и лъкове, защото княжеството е като градина, а градинарят е длъжен да се грижи за добруването на подопечните си.

Дълг и отговорност, какво друго. Дълг да защитиш онези в княжеството, които не могат да се защитят сами, защото Салма беше принц-минор на Федерацията.

На следващия ден Фалмес яздеше до фургона на Сфайот и си говореше със Салма, макар че погледът му често-често се задържаше върху голямата щерка на хлебаркородния. Когато не излиташе да огледа набързо околността, Неро седеше на капрата до Сфайот.

— Чувал ли си някога за мерсерите? — попита го Салма.

— Че кой не е? — отвърна Фалмес. — Сражаваш ли се във Федерацията, волю-неволю чуваш много за проклетниците.

— И?

— Какво и? Пълна загадка, ако питаш мен. Твоите хора, и най-вече селяците, се кълнат в тях на лягане и на ставане, но трижди проклетите мерсери изобщо не се свеняха да кълцат гърла при необходимост. Никой не искаше да се бие с тях. Добре, че поне не бяха много.

— Всъщност са хиляди, но ти едва ли си видял мнозина от тях — отбеляза Салма. — А и работата им не е само да „кълцат гърлата“ на чужди завоеватели. Всъщност, това е доста встрани от основното им занимание. Призванието им е да защитават Федерацията от собствените й престъпници. Отиват там, където пътищата са станала опасни заради разбойнически нападения, където принцовете проявяват ненужна жестокост към поданиците си или са отхвърлили мъдростта на монарха. Да, борят се срещу външните врагове и техните шпиони, но първата им задача е да защитават Федерацията отвътре. Те са герои.

Фалмес вдигна рамене.

— Е, ти попита дали съм чувал за тях. И какво?

Салма се подсмихна.

— Къде ще си ти след пет години, Фалмес?

— В анонимен гроб, най-вероятно — отвърна бившият разбойник. — Може да са озова там и след пет дни, а не след пет години. Такива са времената. Лично аз бих предпочел да си ида…

— У дома?

— Да, в Мина. Но не виждам как ще стане. — Сянка прекоси лицето му и щерката на Сфайот се наведе да го погледне по-отблизо. — Дори след пет години — добави той. — Дори Кимене да организира въстание, осоидите ще го потушат за месец-два и после какво? Ще стане по-зле и отпреди. Така че, ако още съм жив след пет години… Кой знае? Не мисля, че имам голям избор.

— А ако аз ти дам възможност да избираш? — подхвърли Салма.

Фалмес го изгледа изпод вежди.

— Тоест?

— Аз съм принц — напомни му Салма.

— Ми браво, ваше височество. И какво?

— В Равнините не го разбират. В Империята също, струва ми се. Самият аз почти го бях забравил, но е факт, че съм принц, и това все още означава нещо, без значение къде се намирам.

Пратеникът заведе Тото в дълго помещение за изпитания, прилепено до една от фабриките, преминали под командването на Дрефос. В дъното имаше дървени мишени с маркери за обхват, прикрепени към стената, олющена и надупчена от експериментална стрелба.

Дрефос вече беше там, заедно с целия си екип и няколко осородни войници. Тото пристигна последен, но никой не го изгледа накриво, напротив, всички бяха обзети от зле прикрито вълнение. Младежът погледна въпросително Касзаат. Нейното изражение бе по-скоро предпазливо, сякаш го предупреждаваше да бъде нащрек.

Дрефос се хилеше с кривата си усмивка. Беше свалил качулката си докрай — явно не се притесняваше да показва грозното си лице в позната компания. В ръцете си държеше щраколъка.

Отначало Тото го беше нарекъл въздушен лък, но оръжието стреляше с остро изщракване и името му се лепна от само себе си, а и занаятчиите имаха навика да назовават лък всяко оръжие, което стреля от разстояние, дори да няма рамене и тетива. Оръжието в ръцете на Дрефос беше подобрената версия, но дали щеше да е окончателната, още не се знаеше. Всеки от подопечните му занаятчии бе имал възможност да го тества и да внесе свои промени. За последните два дни близо десетина различни прототипа бяха изпробвани и отхвърлени.

Сега Дрефос му подаде оръжието. Беше много леко, изящно по форма и вдъхваше страховито като усещане, почти като хищна птица, която открива плячката си от въздуха. Извитата ложа пасваше идеално на рамото му, тънкото дуло задаваше посоката, а стрелецът можеше да коригира мерника си с помощта на малка бразда в корпуса на въздушната батерия.