Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Някакви забележки, Тото? — попита го Дрефос.

— Прекрасен е, майсторе — каза с почуда младежът.

— Този е най-добрият, както ти се полага — изтъкна Дрефос.

По негов знак исполинският конощипороден започна да раздава другите прототипи, докато всички занаятчии не хванаха нов-новеничък щраколък в ръка.

— Може да се каже, че нашата работа по това устройство е почти приключена — обърна се към всички Дрефос. — Остава да го предадем на сержантите, които се занимават с обучението. Генерал Малкан се готви за нов поход, но обеща да ми остави две хиляди мъже и всички фабрики в Хелерон, които поискам. Ако останем доволни от тестовете, от утре целият град ще се занимава с твоето изобретение, Тото. Това е рядка привилегия.

— Разбирам, майсторе. — Усещаше, че пропуска нещо, някакво скрито напрежение, което му убягваше. Погледна към Касзаат и видя, че тя единствена сред присъстващите не се усмихва. — Това сега са последните тестове, така ли?

— Да — потвърди Дрефос и даде знак на войниците. Един от тях тръгна към дъното на помещението и отвори някаква врата.

Зад нея имаше двайсетина души, които бяха избутани набързо пред мишените, а войниците от охраната им затвориха вратата и се дръпнаха настрани, нащрек и с разтворени в готовност длани. Тото се намръщи. По-късно с ужас щеше да си спомня колко бавно е съобразил какво се готви.

Повечето бяха бръмбарородни, имаше няколко мухоиди и полуродни, но всички бяха облечени като за маскарад във войнишки униформи. Някои бяха с кожени доспехи или дълги шинели, други носеха нагръдници, имаха метални плочки по доспехите или бяха с плетени ризници мравешка направа. Имаше дори един с паешка копринена броня и друг с пълен комплект пазителски доспехи, толкова тежки, че човекът се движеше с мъка. Нито един не беше въоръжен.

— Какво… какво е това? — заекна Тото.

— Ще изпробваме изобретението ти — обясни Дрефос — и е редно да почетем теб с първия изстрел.

Вече се беше досетил, но въпреки това каза:

— Не разбирам.

— Ти създаде устройство, с което се убиват хора, Тото — отбеляза меко Дрефос. — Как иначе да го изпробваме?

Младежът не можеше да отдели поглед от групата уплашени мъже и жени. Накрая промълви:

— Но аз не мога просто да… да стрелям по тях. Те са…

— Размирници — довърши бодро Дрефос. — Мързеливите, крадливите, неквалифицираните, мрънкачите. Подбрани от бригадирите по моя заповед, макар да са по-малко от очакваното. Но ще трябва да се задоволим и с тях, защото нямаме време за повече тестове.

— Но те са хора! — извика Тото.

— По-различни ли са от онези, срещу които войниците ще стрелят с твоето оръжие? Едва ли си се залъгвал, че можеш да дадеш такова оръжие на света и да опазиш ръцете си чисти. Нали? — втренчи се в него Дрефос. — Мразя двуличието, Тото, и не го търпя край себе си. Твърде много наши колеги по занятие се срамуват от онова, което правят. Ти трябва да се гордееш със себе си, момче. Войната и смъртта са зъбчатите колелца на науката, забрави ли? А онези там са месо, безполезно и лесно заменимо месо, нищо повече. — Тежката метална ръкавица се стовари бащински върху раменете на Тото. — Ти направи този красив механизъм. Ти трябва да си първият, който ще го използва по предназначение. Зареди го, хайде.

Тото издърпа с треперещи ръце затвора в задния край на цевта и плъзна вътре снаряда — дълъг колкото пръст, след което механизмът се затвори автоматично. Спомни си безсънната нощ, когато беше измислил затварящия механизъм, докато Касзаат дишаше тихо до него. „Няма да го направя, няма да го направя“ — повтаряше си той, ала пръстите му довършиха с лекота познатата операция.

— Натегни го — нареди тихо Дрефос.

Ръката на Тото вече бе легнала върху манивелата. Пет бързи завъртания и въздухът в батерията се нагнети.

— Готов за стрелба — каза Дрефос и Тото бавно вдигна щраколъка.

Прикладът легна стабилно и удобно в ямката на рамото му. „Няма да го направя.“

— Стреляй — заповяда Дрефос, но младежът стоеше като истукан с пръст върху освобождаващия лост. — Стреляй! — прикани го отново Дрефос, но Тото не беше в състояние да го направи. Тресеше се целият, мерникът му играеше нагоре-надолу. Живите мишени в другия край на помещението още не бяха разбрали какво става. — Това е тест, Тото, тест, който ще ми покаже дали стоката си е струвала цената. Спомни си сделката, която сключихме. Твоят приятел е жив и на свобода, а в замяна ти си мой. — При последната дума металната му ръка се впи болезнено в рамото му и Тото натисна спусъка.