Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Но предметът му така и не беше свален от учебната програма. Академията винаги бе страдала от силна инерция, а и Никрефос все още имаше неколцина приятели, които да се изкажат в негова защита. Задържал се бе, година след година, в гнездото, което сам си беше съградил, и смяташе, че ще си умре като преподавател в Академията, а с него ще изчезне и предметът му. За човек, който не обичаше компанията на хора от собствената си раса, това щеше да е достатъчно. Интересите му, професията му, животът му бяха свързани с миналото. Бъдещето не беше негова грижа.

А сега всичко се разпадаше. Ако векианците пробиеха стената, щеше да го сполети съдбата на всички други — или щяха да го убият, или да го продадат в робство, а кой изобщо би купил изпосталял старец като него?

Но не би могъл да грабне оръжие и да се сражава на стената. Силите му не стигаха да лети, а и зрението му беше отслабнало много, особено на дневна светлина. Ала имаше нещо, което можеше да направи… което би могъл евентуално да направи. Би могъл да мобилизира жалката си философия, да я превърне в оръжие и да се подготви за неизбежното разочарование. Много отдавна, в Доракс и преди да дойде в Колегиум, Никрефос беше провиждащ. Но откакто се зае с преподаване, едва няколко пъти се бе опитвал да напипа тъканта на света. И сега се боеше, че след толкова време истинската магия ще му обърне гръб, както той бе обърнал гръб на нея.

— Дръпнете завесите — каза той и един от студентите му стана, дръпна кърпените пердета и в стаята притъмня. В курса на Никрефос тази година имаше четирима студенти — молецороден младеж, който, също като него, се чувстваше зле в компанията на собствените си сънародници; паякородно момиче с цинично отношение към света, но и със забележителен талант; млад бръмбароид с поведенчески проблеми, който не бе в състояние да се концентрира и за минута, и един мухороден, който идваше на всяко упражнение, но комай не научаваше нищо. Сега всички те му бяха нужни, колкото и слаба да беше подкрепата им.

— Ще се заемем с един ритуал — поде той. Четиримата седяха в кръг на пода, но кабинетът му беше толкова малък, че коленете им се допираха. — Ритуал, който ще атакува векианската армия по начин, недостъпен за обикновената отбрана на града. Не съм съвсем сигурен какъв ще е ефектът, но както съм изтъквал неведнъж, магията черпи силата си от мрака, страха, съмненията, лошия късмет. От пролуките между светлите участъци на света.

— Все неща, които не могат да се проверят — подхвърли неспокойният бръмбаророден младеж. — Не могат да се докажат.

— Това е така — кимна доктор Никрефос, — и всъщност е доста близо до центъра на мистерията.

— Докторе, ще се получи ли? Ама наистина? — попита паешкото момиче. Никрефос знаеше, че се интересува повече от политика и клюки, отколкото от учението.

— Дано, защото лично аз вече си мисля да намеря отнякъде меч и да ида на стената — добави мухородният. — Не виждам каква е ползата да стоим тук.

— Но нали точно това отношение трябва да преборим, ако искаме да свършим нещо полезно — настоя Никрефос. — Нужна е вяра. Ако пристъпите към това без вяра, то наистина ще се провалим. Трябва да отворите умовете си за възможността, да отворите място за съмнението.

Колкото до съмнението, те безспорно се съмняваха, но не в това, в което трябваше.

— Така, а сега затворете очи.

Направиха го, макар и неохотно.

— Ще ми е нужна помощта ви, мислите ви, силата ви. Магията, която ще пробвам да направя, е могъща, и сам няма да успея. Искам да насочите мислите си към лагерите на векианската армия. Сигурно сте ги виждали от стените или от въздуха. Мислете за хилядите векиански войници, за палатките им, подредени като по конец, за походните им легла вътре, и те подредени по същия спретнат начин. Представете си ги как заспиват нощем в тези легла, всички едновременно, като някаква гигантска машина. Ала векианските войници не са машини. Не, те са мъже и жени като нас. Имат умове, макар и свързани в единна мрежа. Искам да си представите тази мрежа, все едно можете да я видите, мисловната мрежа, обхващаща умовете на всички мравкородни около Колегиум, просната като гъста мъгла над лагерите им.

Самият той си я представяше ясно — великанско, сияйно, подобно на желе създание, което клечеше връз спретнатите палатки и свързваше умовете на всички мравкоиди в околността.

— Нашата задача е да вмъкнем нещо в този колективен ум — продължи той, след като им даде достатъчно време да си представят обрисуваната картина. — Да вмъкнем нещо тъмно в него. В ума на всеки човек има кътчета, които са готови да приемат мрака. Мравкоидите обичат сигурността и реда, следователно се страхуват от съмненията и хаоса. Искам от вас да съсредоточите мислите си върху съмнение и хаос от всякакъв вид, каквото ви дойде наум, и да си представите как извличате тези мисли от своите глави и ги вмъквате в гигантския колективен ум на векианците. Всичките си страхове и притеснения, терзания и чувство за вина, трябва да ги извлечете и да ги излъчите към мисловната мрежа на мравкоидите.