Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Тя вдигна очи да го погледне, малките й гърди се надигаха и спадаха под туниката.

— Стенуолд…

„Сам си копая гроба.“ Може да беше от умората през последните дни, може да беше от нуждата да открие искрица живот в мъртвилото на тежките времена, но той окончателно изпусна юздите на копнежа си. Наведе се със страх, като към отровна змия, но въпреки това я целуна. И тя отвърна жадно на целувката му.

Когато се събуди на следващата сутрин и я откри до себе си, топла, мека и жива в леглото му, спомените нахлуха като вълна, спомените за насладата, чиято цена тепърва щеше да плаща. Ала тази сутрин, докато векианците се строяваха за поредната атака, той се чувстваше по-отпочинал и по-жив от много време насам.

А после на входната врата долу се потропа и Стенуолд съвсем ясно се представи последователността на събитията в следващите минути — Балкус ще отиде да отвори, после ще се качи да предаде съобщението и ще се втрещи, заварил работодателя си в едно легло с агент на врага. Скочи бързо и навлече един халат.

Слезе долу навреме да пресрещне Балкус и веднага позна кльощавата приведена фигура на ранния посетител.

— Доктор Никрефос? — поздрави го изненадано Стенуолд. Толкова ли се беше влошило положението, че да мобилизират и престарелия молецороден към куриерската служба? — Стената ли? Какво е станало?

— Майстор Трудан… Стенуолд. — Доктор Никрефос пристъпяше смутено на прага. — С теб се познаваме от…

— От години — кимна Стенуолд. — Но какво?…

— Нужна ми е помощта ти — каза старият молецороден, — и не зная друг, който би ме изслушал. Кажи ми, какво знаеш за Даракион?

Векианците се събудиха като по часовник. Талрик бе наблюдавал същото всяка сутрин от началото на обсадата. Всяка сутрин, точно един час преди разсъмване войниците се надигаха като един, обличаха доспехите и хващаха мечовете. Без думи, без друг звук освен подрънкването на метал. Докато вървеше покрай изпънатите под конец палатки, Талрик потръпна зиморничаво от бруталността на нечовешката им дисциплина, която прегазваше всичко по пътя си.

Само дето обсадата май започваше да се отразява и на тях. Тази сутрин изглеждаха някак разсеяни, сякаш вътрешният им часовник е започнал да изостава. Дотам, че неколцина бяха закъснели и стягаха трескаво закопчалките на броните си, пришпорени несъмнено от дълбокото презрение на колегите си.

По някаква причина мравкородните бяха прекарали неспокойно нощта, реши Талрик, а това само по себе си беше любопитно. Но пък обсадата се беше проточила. По думите на Акалия векианските загуби в жива сила били приемливи, но според Талрик бяха твърде големи за армия с техните претенции. Дори остриетата на мравкородните щяха рано или късно да се притъпят при такова убийствено темпо на атаките. И въпреки това внезапното им тазсутрешно неразположение изглеждаше необяснимо.

„Мравкородни — помисли си презрително той. — Дори от релсите излизат едновременно.“

Видя Лорика да върви към него, нагодила се несъзнателно към механичния ритъм на векианците, така че да не се пречка на никого и да намира пътя си, без да го търси. Ала и тя не изглеждаше добре.

— Има ли нещо? — попита я Талрик.

— Не е изключено. — Разтърка тила си, а клепачите й тежаха като на човек, който е спал зле. — Реших, че е редно да знаете, майоре. Пристигна посетител.

— Говори.

— Мухороден пратеник със съобщение лично за майор Даклан.

Талрик издиша бавно.

— Това може да означава много неща.

— От Империята беше, сигурна съм — продължи Лорика. — Имперските мухородни са по-самоуверени, различават се от останалите. Знаят, че са извадили късмет и това им личи.

Талрик кимна. Трясъкът на векианската артилерия долиташе приглушено до ушите му, но звуците на сражението при стените на Колегиум се губеше в далечината.

— Ти вече хвърли монетата — каза на полуродната той. — Надявам се, че няма да дойде момент, в който да съжалиш за избора си.

— Аз ви уважавам, майор Талрик — увери го искрено тя. — И се надявам, че вие ме цените, за разлика от майор Даклан. Знаете ли какво става?

— Със сигурност? Не.

— Но имате подозрения.

— Виждал съм го преди и неведнъж — отвърна Талрик, като довърши уморено наум: „И повечето пъти съм бил от другата страна на барикадата.“ Тайни съобщения от Империята, лично за Даклан. — Едва ли е нещо важно.

— Но не вярвате да е така?

— Да, не вярвам, но това още не значи, че не е вярно. — Поклати глава. — Как върви обсадата според теб, Лорика?