Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Дестрахис — каза най-накрая тя и той се поотпусна, защото опасността да го нападне намаляваше драстично в редките моменти, когато помнеше името му. — Какво е правил един паякороден във Федерацията?

— Аз попитах пръв — притисна я той, като внимаваше да не я поглежда в очите.

— Да, бях мерсер на млади години. Исках да… но всичко се промени, когато…

Той долови настъпващата промяна и побърза да каже:

— Преди години поех на север от Хелерон. Стигнах до Миал Рен и попътувах малко, упражнявах занаята си, знахарство, баячество, такива неща…

— Днес пак го видях — заяви тя без предупреждение.

Ножът му застина неподвижно за миг, после продължи да стърже. И той бе зърнал двама мъже в черно и жълто сред мравешката гмеж в лагера долу, но очите на Фелисе бяха по-силни и сега тя се кълнеше, че е видяла Талрик.

Търпението й го впечатляваше и ужасяваше едновременно. Вече близо десетница Фелисе дебнеше цяла армия заради един човек.

— И кога ще действаш? Наистина ли смяташ да се промъкнеш в лагера на мравкородните?

Пропуснал беше промяната и се стресна, когато тя измъкна внезапно меча си.

— Толкова много въпроси — изсъска Фелисе. — Защо? Какво криеш, паяко? За кого работиш?

— За теб — отвърна той и продължи да стърже поредния корен, макар ръцете му да трепереха леко. — Или, ако ти не ме искаш, за себе си. Не съм ти враг, Фелисе.

— Да… не си. — Мечът лъщеше в края на полезрението му. — Но не те знам какъв си…

„Защо ми трябваше да се хващам с това?“ Но беше тук и нямаше начин да се измъкне невредим. По-скоро сам би си отрязал палците, отколкото да рискува да разгневи Фелисе Миен.

— Скоро ще се разкрие възможност — каза тя. — Талрик не може да се крие вечно сред мравкоидите. А ако той не излезе, може аз да вляза и да го пипна. Ще видим.

Пред имперските съветници днес имаше само един въпрос за дискусия. Противоречивите вести за намесата на Паешките земи в напредъка на Четвърта армия бяха пратени към Капитас с максималната възможна бързина на верига от куриери и летящи машини с фиксирани криле. Вестта беше потресла всички, но докато някои потресът още ги държеше, генерал Максин бе успял да се възползва максимално от момента. В крайна сметка, едва ли имаше пречка пред Империята, в която той да не открие възможности за лично облагодетелстване. Животът беше стълба и ако той се държеше за нея с нокти и зъби, докато всички останали изпадат по някое и друго стъпало по-надолу, значи неоспоримо се е приближил още малко към върха.

Разбира се, важно бе да демонстрира дълбока загриженост. Дори беше довел експерт, който да се изкаже пред съвета, което удвояваше отбелязаните точки — веднъж го показваше като човек, отдаден изцяло на имперската кауза, и втори път утвърждаваше победата му в негласното съревнование с генерал Рейнер, защото въпросният експерт беше бивш член на неговия щаб, преориентирал се към лагера на Максин.

Експертът беше паякородна жена на име Одиса, лейтенант от помощните войски и Рекеф, дошла да сподели със съветниците и императора всичко, което знае за военния потенциал на паякоидите. От думите й излизаше, че потенциалът им варира.

— Възникне ли нужда, паякородните аристократи предпочитат да ползват чужди въоръжени формирования, било срещу заплащане, било чрез принуда. Имат сериозна лична охрана, но не и редовна армия — обясни Одиса. — Отделните градове разполагат с въоръжени сили, които да поддържат реда в съответната провинция. Освен тях в Паешките земи по принцип има много наемници, които на свой ред да бъдат свикани под бойните знамена.

— Може би просто трябва да заобиколим спорните мухородни поселища — предложи един от съветниците. — А и каква ли слава или изгода има в победата над мухоиди?

— Меро е ключът към търговските пътища в Равнините — вметна суховато представител на Консорциума. — Освен това мухородните контролират голяма част от контрабандата и черноборсаджийската търговия. В Меро има огромно тържище, където според мълвата можело да се купи всичко.

— Нещо повече — обади се полковник Танред, — какво ни гарантира, че паякоидите няма да прекъснат снабдителните ни линии и да ни нападнат в гръб със или без съдействието на мравкородните островитяни? — Танред беше официалният губернатор на Капитас, изпразнен от реално съдържание пост, който се даваше като почетна награда на герои от войната, и по всичко личеше, че единствената му роля в съвета беше да се подиграва с идеите на други хора.