Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Не беше за вярване, че се е отървал само с един удар, но явно така беше станало. Или пък е имало още удари, докато е бил в безсъзнание. В такъв случай се беше отървал леко, предвид че още беше жив, но пък Косгрен и занапред щеше да тормози безнаказано спътниците си.

Врявата, осъзна най-после той, се дължеше основно на нечии писъци, но гласът беше на мъж, а не на дете.

— Какво става, Неро?

Мухородният изкриви лице в гримаса.

— Ами ти… ти един вид го резна, Салма. Що ме гледаш така? Нали точно това искаше да направиш?

— Резнал съм го? Какво?…

Неро хвана едната му ръка и я вдигна пред лицето му. Беше покрита с кръв, това Салма видя най-напред. А после видя и шипа — сърповиден израстък в края на палеца. След миг израстъкът се прибра плавно назад. Обзет от любопитство, Салма повтори няколко пъти движението; усети, че същото се случва и с палеца на другата му ръка.

— За пръв път се появяват. Кога?…

— Забелязах ги, когато те видях в палатката на щерките — каза му Неро. — Не знаех дали са нещо ново за теб, или си ги имал и преди.

Салма усети внезапно раздвижване, обърна глава и видя хора да се сбират около него. Надигна се с мъка и успя да седне на земята. Косгрен стоеше прав, притиснал с ръка окървавеното си лице. Окото му — единственото му оцеляло око — святкаше диво.

— Ах ти, копеле дребно — изгъгна той със задавен от болка глас.

Нещо помръдна край гиганта и Салма мерна блясък на метал. Хлебаркородният беше извадил нож с тънко острие, без предпазител и много остър. Всички се бяха събрали около него, дори мухородните гангстерчета. Когато Косгрен пристъпи напред, някой го замери с камък по рамото.

Хлипащ от болка, Косгрен ги измери с поглед — бандата на мухородните, бръмбарородната майка, бившите роби, семейството хлебаркоиди. Междувременно Неро също бе извадил кинжала си и го държеше небрежно за върха на острието, готов да го метне.

Косгрен изръмжа нещо — нещо в смисъл, че щом не искат да ги води, нека изпукат от глад тогава, — и се отдалечи със залитане.

Напрежението сред бегълците взе да намалява. Хлебаркородният коленичи до Салма и му предложи вода, която той прие с благодарност. Двете момичета надничаха любопитно иззад баща си.

Салма плъзна поглед по другите. Мухоидите се бяха върнали в тяхното си ъгълче, сякаш нищо не се беше случило. Тримата роби също се бяха отдалечили. Изглежда се бяха наместили в своя си йерархия с паякородния начело, неспособни да се отърсят от строгите правила на подчинение от предишния си живот.

Би трябвало да се чувства изцеден след случката, но не беше така. Чувстваше се по-силен.

На следващия ден ги нападнаха разбойници. Бяха десетина, половината яздеха по двама на кон. Водачът им — макар че каква ли утеха беше това, — се беше наконтил с коженото палто на Косгрен.

И той беше бръмбароид, или почти. Кожата му беше синкавочерна — Салма и преди беше виждал хора с такава кожа, неотдавна, по време на последните си странствания. Бегълците се бяха движили с равномерно темпо, повечето вървяха пеша, но Салма се возеше легнал върху сеното в каросерията на фургона и зяпаше небето, притъмняло от обещание за скорошен дъжд. А после прогърмяха конски копита, малкият керван спря на място и повечето му членове обърнаха погледи към Салма.

„Защо се возя на фургона, всъщност — защото съм слаб и ранен или защото негласно са ме приели за свой водач?“ Нямаха нужда от водач… освен в моменти като този, може би. Салма се смъкна на земята, с облекчение откри, че краката го държат, и обхвана с поглед разбойниците, чиито осем коня оформяха полукръг пред фургона. Впрегатният бръмбар изсъска раздразнено и размаха щръкналите си щипки, но водачът на бандитите не му обърна внимание.

— Предлагам да не усложняваме нещата — каза той, като местеше поглед между бегълците. — Времената са трудни, хора се лутат изгубени, всички са жертви и така нататък и прочие. — Говореше с акцент, който Салма бе чувал и преди, а маниерът му на изразяване доказваше правотата на казаното, определяйки го като човек, който едва наскоро се е преквалифицирал в пътен разбойник. — Затова нека видим какво имате. Ще си вземем нашето, а вие ще си продължите по пътя.

Салма огледа хората му. Истинска сбирщина от гледна точка на произхода, но не толкова окъсани и мръсни, колкото можеше да се очаква. Явно не бяха отчаяни отрепки, прибягнали по неволя до пътните грабежи. Повечето бяха с доспехи — кожени жакети и кепета, подплатени елеци, един дори беше с ризница мравешка направа. Въоръжени бяха кой с меч, кой с брадва, а един полуроден с богомолска кръв държеше запънат лък със стрела на тетивата. Армията на Салма разполагаше с няколко ножа, няколко сопи и тоягата, която хлебаркородният Сфайот беше отсякъл и огладил за Салма.