Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Сега се подпря на нея с надеждата да прикрие по този начин слабостта си.

— И какво толкова имаме, според вас? — попита той. — Мислите ли, че сме имали време да си съберем багажа, преди да тръгнем на път, преследвани по петите? — Салма удари с тоягата по земята и върхът й потъна в спечената пръст. — Ако сте търговци на роби, значи ще се бием с вас, пък после продайте, ако щете, труповете ни. Но ако търсите пари, скъпоценности, вещи или друго материално имущество, нямаме. Нищо си нямаме. Елате и се уверете сами.

— Не сме роботърговци — отвърна водачът на разбойниците. — Мнозина от нас са били потърпевши от този вид търговия и не биха рискували да припарят до пазарите за роби. — Усмихна се и зъбите му светнаха на фона на тъмната кожа. — Водно конче, нали? От Федерацията. На времето познавах доста от твоите хора. — Скочи от коня си и Салма чу дрънченето на плетена ризница под палтото на Косгрен. Без да чакат заповед, двама от другарите му се смъкнаха от гърба на общия си кон и тримата подминаха Салма да огледат фургона.

— И вие сте роби, така ли? — попита Салма. Докато другарите му ровеха из сеното по дъното на фургона, водачът им се обърна да отговори:

— Някои от нас.

Ризницата на мъжа беше с метални плочки, забеляза Салма. Видя и цвета им, както и модела на меча, който мъжът носеше.

— Ти си от помощната войска — определи той.

Водачът на бандитите го изгледа продължително.

— Е и? — отвърна той след дълга пауза.

— Тук няма приятели на Империята — обясни Салма. — Самият аз преди време бях пленник в Мина.

— Нищо няма, само фургонът — докладва един от бандитите. — А и за него пукната пара не можеш взе.

— Извинете, господине — намеси се хлебаркородният Сфайот. — Нищо си нямаме, уверявам ви. Дори храна нямаме. Ядем каквото намерим по пътя.

— Имате жени — отбеляза водачът на разбойниците. — Хлебаркородни?

Сфайот го наблюдаваше напрегнато и чакаше.

— Пеете и танцувате, нали? Нещо такова? Чувал съм, че сте музикален народ.

Сфайот кимна бавно.

— Ето какво, тогава — реши водачът на бандитите. — Предлагам ви сделка. Ние ще имаме грижата никой да не ви закача по пътя, а вие ще ни забавлявате с изкуството си. Каквато храна намерим, ще я делим. А после ще решим какво да правим с вас.

Утрото дойде ясно и безоблачно и Стенуолд получи съмнителното удоволствие да му се наслади лично. Час преди зазоряване Балкус беше потропал на вратата му и продължи да тропа, докато врявата не вдигна Стенуолд от леглото.

Сега се намираше във временната си база в канцеларията на пристанищния управител, който се беше качил на кораб още при първите новини за нашествието на векианската армия. При него бяха занаятчиите от щаба му, куриерите, както и мнозина други, чиито умения и роля му бяха неизвестни. Балкус стоеше току зад него като въплъщение на войната с гвоздистрела си в ръка, и Стенуолд се зачуди какво ли ще стане, когато атаката по море започне наистина.

По самия си замисъл пристанището на Колегиум подлежеше на отбрана. Яка дига защитаваше отчасти устието му, а кулите от двете страни на входа разполагаха с артилерия — действаща, макар и поостаряла. Между двете кули имаше верига, в момента провиснала доста под дълбочината, на която газеха и най-тежките кораби и която на теория би трябвало да прегради входа на пристана, когато се изпъне докрай. Отбраната несъмнено е била приоритет при проектирането на пристанището, но самият проект е бил изработен преди две столетия, когато никой не е подозирал, че враговете ще разполагат с бронирани кораби, още по-малко с плавателни съдове, които се задвижват с двигатели, а не с платна или гребла. А след това никой не се беше сещал да модернизира защитните съоръжения — досега, когато векианци стовариха цяла бойна флотилия във водите на Колегиум.

„Надхитрени от мравкородни“ — пустоса наум Стенуолд, докато напрягаше мозъка си за някаква гениална идея, която да наклони везните в полза на защитниците. Успееха ли векианците да стоварят на брега войски — не какви да е войски, а своите великолепно обучени и дисциплинирани морски пехотинци, — доковете щяха да бъдат изгубени в рамките на половин час, а градът — най-много за ден.

— Движат се!

Викът изтръгна Стенуолд от мрачните мисли и той хукна към големия прозорец на канцеларията. От комините на бронираните кораби се издигаха плътни димни колони. Четири по-малки съда се движеха към пристанището, а гигантският флагман захождаше тежко в същата посока. Малките кораби от флотилията се подреждаха около него, някои с помощта на моторна тяга, други улавяха вятъра с платна.