Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Артилерията готова ли е? — попита Стенуолд. — Къде е Кабре?

— Отиде на място — съобщи един от войниците. — Всичко е готово, майстор Трудан. Изчакайте и ще видите.

— Не — измърмори Стенуолд, защото не можеше просто да седи и да чака. Трябваше да направи нещо. Какво обаче? — Майстор Вѐлик… той?…

— Готов бил, тъй рече, макар че лично аз не вярвам и на една дума от щуротиите му — каза занаятчията с подводните експлозиви. — Рече също, че ако искате, можело да идете и да видите изстрелването.

— Да, искам — реши Стенуолд. Огледа се за Балкус. — Къде е?…

Приглушен трясък долетя отблизо и дъсченият под се разтресе под краката му. За един умопомрачителен миг Стенуолд се върна две десетилетия назад — в Мина, чиито порти се огъват под тараните на осородните.

— Какво беше това? — попита, но никой не знаеше, така че той хукна обратно към прозореца и видя един склад, три сгради по-нататък, да гори с огъната навътре фасада.

— Саботаж! — извика някой и Стенуолд тъкмо се чудеше кой би бил толкова глупав, че да саботира склад, когато втори запалителен снаряд полетя откъм гигантския флагман. Летеше в ниска дъга и по всичко личеше, че ще падне във водата, но векианските артилеристи се бяха прицелили добре и след миг още една от сградите на дока лумна в пламъци.

Повечето постройки тук бяха от дърво, даде си сметка Стенуолд, а после осъзна и друго: „Целят се в нашата артилерия.“ Морската дига на Колегиум беше символична, но двете широки кули вече изстрелваха пламтящи стрели с балистите си и големи камъни с катапултите си към наближаващите бронирани кораби, като коригираха в движение прицела. Ала обсадните машини на векианците явно бяха огромни, на практика всеки от корабите беше плавателна обсадна платформа. Пристанищната артилерия на Колегиум не можеше да се мери по обсег с тези чудовищни машини.

Нещо проблесна в небето и Стенуолд видя хелиоптер да пикира лудешки сред пушека. Беше цивилна машина, безценното товарно летало на някой търговец, но сега пилотът го лашкаше в маневри, които конструкторът не беше предвидил и наполовина. Зад него надаваше вой източено летало с фиксирани криле и свистящи пропелери, следвано от тежък ортоптер хелеронска направа с нескопосано нарисуван златен скарабей на корпуса. Летището се беше включило в отбраната. Редно беше Стенуолд да иде и да види какви ги върши майстор Вѐлик.

А после някой извика:

— Пазете се!

Стенуолд се обърна като последния идиот към прозореца и видя как цялата стена пред него избухва. Ударната вълна го отхвърли назад сред дъжд от отломки и събори всички останали. Стенуолд се стовари върху масата с картите, тя се строши под тежестта му, а на няма и педя над него се ливна вълна нагорещен въздух. Чу гласа си да реве някаква команда, но нямаше идея каква е тя.

А после му помогнаха да стане на крака. Не виждаше нищо, а лицето и едното му рамо горяха от болка.

— Какво?… Кой?…

— Споко. — Гласът беше на Балкус, но имаше и други звуци — пукот на пламъци, пъшкане на ранени хора. Остави Балкус да го отведе настрани и да го подпре на една стена. — Стой тук и не мърдай — каза мравкородният.

Някакви хора тичаха край него, блъскаха го, и той потръпна от болка, когато Балкус се зае да извади най-големите трески, забили се в кожата му. Изтри лице и усети нещо мокро по ръката си — кръв. Стаята гореше, хората бързаха да изнесат ранените.

— Всички ли са?… — започна той, а после изтръпна. — Флотата! Веригата вдигната ли е?

— Идея си нямам — отвърна Балкус и Стенуолд тръгна полуслепешката по стълбите. Прясна кръв се стече в очите му, чу Балкус да тича след него. Отнякъде прогърмя нова експлозия, поредният снаряд, изстрелян от векианския флагман.

Измъкна се навън. Тук, на открития кей, въздухът беше по-чист, макар да вонеше на дим и изгоряло. Пред него се разстилаше тихата шир на пристанището с двете ниски стени и кулите върху тях; помежду им — широка ивица вода с излаз към морето.

Само дето излазът вече не беше отворен, защото корабите от векианската флотилия се надпреварваха да минат през входа на пристанището. Три от бронираните кораби бързаха напред и пулсът на тежките им двигатели се чуваше дори през трясъка на престрелката. От двете им страни дървени съдове цепеха водата, изпреварвайки тромавите метални кораби и обстрелвайки с катапулти и балисти пристанищните кули.

Кулите отвръщаха на огъня — Стенуолд видя как един от дървените кораби се разцепва по средата от точно попадение на оловомет. Килна се на хълбок и изсипа човешкия си товар през борда — векиански войници с тежки брони, каквито бяха екипажите на повечето кораби от атакуващата флота. Лудост беше да атакуват по вода, помисли си Стенуолд.