Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Но бяха тук, а веригата не се виждаше никаква.

— Вдигнете я! — изкрещя той с безумната надежда някой да го чуе през водната шир и всеобщия трясък. — Веригата! Вдигнете веригата!

До него Балкус зареждаше пълнител в гвоздистрела си, макар че при това разстояние оръжието му беше точно толкова безполезно, колкото и крясъците на Стенуолд. Озовеше ли се врагът в обсега на гвоздистрела му, вече щеше да е твърде късно за каквото и да било.

А после нещо блесна във водата и се заиздига бавно към повърхността — тежката ошипена верига, която затваряше входа на пристанището. В двете кули имаше огромни машини, високи колкото триетажна сграда, които да повдигнат неописуемата метална тежест през съпротивлението на водата, ала механизмите им бяха на преклонната възраст от петдесетина години. Ала ето че веригата все пак се издигаше. Стенуолд стисна зъби до болка, от страх, че бронираните кораби ще преминат, преди веригата да е затворила входа. Но те се оказаха по-големи и по-далеч, отколкото му се беше сторило в началото, така че едва ли щяха да прекосят финала навреме. За разлика от тях най-бързият от дървените съдове се втурна отчаяно напред.

Веригата го подхвана почти през средата и корпусът му се издигна внезапно сред пукот на цепеща се дървесина. Шиповете на веригата се въртяха, всеки в посока противоположна на съседа си, захапваха й дъвчеха дървения корпус, чийто нос вече стърчеше изцяло над водата. След миг корабът се наклони, хора се хлъзнаха по палубата, а двигателят му продължаваше безмозъчно да го тласка напред. Неспособен да преодолее бариерата, съдът се плъзна обратно, килна се на една страна и полегна, потънал наполовина, препречвайки пътя на бронираните си събратя.

— Добра работа! — възкликна Балкус. Стенуолд само поклати глава.

— Когато са проектирали веригата, не е имало бронирани кораби. Не се знае дали ще успее да ги спре.

Товарният хелиоптер, който Стенуолд беше видял по-рано, сега захождаше към бронираните кораби. Люшна се от косо попадение на снаряд, изгуби стремително височина, после запълзя бавно нагоре. Хелеронският ортоптер навлезе във вираж и човекът при люка му изсипа ръчно сандък с гранати, които полетяха към бронираните кораби отдолу. Повечето паднаха в морето, но онези, които уцелиха дърво или метал, избухваха с трясък и пламъци. След миг едно от крилата му се подпали и виражът му се изроди в низходяща спирала. Стенуолд отклони поглед.

— Майстор Трудан! — Стенуолд се обърна и видя Безрад Вѐлик да се тътри към него с група бръмбарородни. Тътреха се, защото бяха навлекли някаква странна и грозновата на вид броня — тежки бронзови плочи, прикрепени към гърдите, и щитове с човешки ръст на гърбовете.

— Готови сме, майстор Трудан — заяви Вѐлик, ухилен до уши.

— Нали каза, че имате ортоптери! — извика му Стенуолд. — Къде са?

— Носим ги, майстор Трудан. — Безрад Вѐлик се обърна да покаже и Стенуолд видя, че гърбът му прилича на бръмбарски гръб с изпъкнали твърди външни криле, които стигаха почти до каменния паваж на кея.

Плочата на гърдите му явно представляваше някакъв двигател, осъзна Стенуолд. И ако наистина беше двигател, то невиждано малките му размери бяха истинска революция в занаятчийството. От плочата висяха експлозиви, прикрепени така, че да се отделят с едно движение. Колкото до самия Вѐлик, изражението му нямаше нищо общо със здравия разум. Този човек беше чиста проба луд.

— Желая ви късмет — каза му Стенуолд, защото и времената, също като Вѐлик, бяха луди.

Вѐлик стисна една халка, която стърчеше от плочата на гърдите му, дръпна я два пъти, после още веднъж, и плочата изведнъж оживя с гръм. Стенуолд отскочи назад, когато механичните криле на занаятчията се разтвориха и разкриха отдолу друг чифт — прозрачни и видимо по-леки, — после и двата чифта започнаха да вибрират, отначало бавно, но постепенно набраха скорост и скоро очертанията им се размиха окончателно.

И Безрад Вѐлик полетя, краката му се отделиха от паважа, а двайсетината мъже от въздушния му отряд се издигнаха заедно с него.

Бръмбарите летят като камъни, така гласеше поговорката, но Вѐлик беше преодолял както природата, така и Изкуството. Крилете му пееха и го носеха стремително над водата, безстрашно и все по-нависоко, докато хвъркатите бръмбари не се превърнаха в смаляващи се точки, устремени към страховитите бронирани кораби, които тъкмо наближаваха веригата.

Небето беше като разбунен кошер — летала с всякакви размери и модели излитаха от летището да пресрещнат атакуващата флота. Въздушни кораби се носеха бавно и изпразваха товара си от експлозиви и гранати, камъни и сандъци; ортоптери се снижаваха със страховито достойнство; по-леките фиксове се стрелкаха над вражеските кораби и ги обстрелваха с балистите си или просто с арбалетни стрели. Не само машини имаше в небето. Стенуолд усети как стомахът му се свива на топка при вида на мъжете и жените — предимно мухородни, но по някой молецоид и богомолкороден тук-там, и дори един тромав бръмбаророден, — които се стрелкаха с родените си от Изкуство криле, стреляха по мравкородните войници и на свой ред се превръщаха в мишени за тяхната стрелба. Бойното поле, в което навлизаха Безрад Вѐлик и неговите хвъркати бръмбари, вреше от арбалетни стрели и артилерийски снаряди, от внезапни огнени експлозии и убийствени шрапнели.