Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Не е трябвало да идваш.

Призракът на старата му усмивка изплува за миг.

— Защо?

— Ранен си тежко. Когато те намерих, смъртта вече те беше белязала. Оттогава с мъка те удържам при себе си.

— Но съм с теб, нали? — Не изпускаше от поглед лицето й. Беше красива, но не просто с обикновената човешка красота на Тиниса. Не, тя беше пеперудородна, а пеперудородните притежаваха безвременната и съвършена красота на залез или на пролетен ден. Салма копнееше за нея дори сега, когато тя беше само на педя от него.

Пеперудородната поклати глава.

— Значи аз съм виновна да пострадаш. Не исках да стане така.

— Не… — Но после се сети нещо, нещо, което молецородният бил казал, а Че го предаде на него. — Смятат… вярно ли е, че си ме омагьосала? Това… което чувствам… заради магия ли е?

Тя посегна да го погали по лицето и Салма усети от пръстите й да струи топлина, а също покой и увереност.

— Направих ти заклинание — потвърди. — Бяхме затворени, роби на чуждите имперски машини, а после аз видях лицето ти и разбрах, че си добър човек. Нуждаех се от помощта на добър човек, затова ти направих заклинание. То още беше в сила, когато машините им ни отведоха в града на робите. Но после видях, че самият ти имаш нужда от помощ, и свалих заклинанието си. Сега си чист.

Взираше се объркан в нея и не знаеше какво да мисли, защото сърцето му все така се свиваше от непресъхващия копнеж да я докосне, да погали пеперудената й кожа.

— Значи съм влюбен в теб — осъзна с удивление и си даде сметка, че през цялото време дълбоко в себе си е вярвал на Че, вярвал е, че действията му са породени от заклинание и нищо повече. А сега откриваше, че причината е в самия него, в сърцето му.

— Салма! Събуди се, моля те!

Сепна се и сънят наяве избяга… отвори очи и видя, че тя не е там. Вместо нея до леглото му стоеше някакъв мъж и мина доста време, докато го познае.

— Тото?…

— Да, Салма, аз съм.

— Какво… какво си облякъл, мамка му?

Плъзгаше невярващо поглед по дрехата на Тото — черна туника с раиран кант в черно и златно. Два кожени колана се кръстосваха на гърдите му — единият за занаятчийските му инструменти, другият служеше като портупей на меча му.

— Чуй ме, Салма, защото нямам много време — поде Тото. — Важно е да ме чуеш и да разбереш какво ти казвам. Ще те измъкна.

— Какво?

— Ще те измъкна оттук. Момичето ти е спасило живота, но още си в опасност. Нещо повече, останеш ли тук, със сигурност ще умреш. Осоидите само чакат да се възстановиш достатъчно и ще те подложат на разпит. — Тото се изсмя. Смях като лай, в който натрупаното напрежение изби на повърхността. — Ама че свят! Чакат раната ти да заздравее, за да те нарежат на дребни парченца. Нали знаеш колко мразят народа ти? Половината от хората тук са участвали във вашата Дванайсетгодишна война.

— Така да е — промълви уморено Салма.

— Не! Никакво така да е! Не ме ли слушаш, Салма? Откупих те. Има един тип, занаятчия. Иска да работя за него и казва, че може да те измъкне.

— И ти му вярваш?

— Колкото за това — да, вярвам му. Помниш ли Неро? Неро също ще дойде с теб. Ще се грижи за теб, докато укрепнеш.

— Не мога да тръгна, Тото.

Тото го зяпна ядосано.

— Заради момичето, нали? Заради танцьорката? Слушай, Салма, те ще те убият, и то по най-мъчителен начин. Тя би ли искала това? Защото не би могла да ги спре. Този техен лечителски орден може и да избира чии рани да цели, но със сигурност не решава съдбата на здравите пленници. Аз вече платих цената, Салма. Продадох се, за да ти откупя живота.

— Не! — извика Салма. Усилието само наля масло в огъня на болката и привлече вниманието на всички в голямата палатка, които се заобръщаха към тях. — Тото, не…

— Така ти ще оцелееш и ще живееш на свобода, а аз… аз също ще живея. Не е толкова лоша сделка. Няма да съм роб, не точно. А и кой знае какво може да стане? — „Не е като да имам много за губене — добави наум Тото. — А и така Че няма да ме презре още повече, защото поне твоята смърт няма да тежи на съвестта ми, Салма.“

— Тото, не бива да правиш това — възрази настоятелно Салма. Самият разговор изчерпваше силите му. — Не заслужавам такава жертва…

— Млъкни! — изсъска Тото и Салма млъкна стреснато. — Не говори, Салма, защото вече е свършено. Сложих цветовете им и се главих при тези чудовища, и го направих за теб. И ако сега ми казваш, че не заслужаваш такава жертва, защо тогава съм го сторил? — Беше свил ръце в юмруци и Салма изведнъж го видя в нова светлина — не срамежливия, несръчен младеж, който вечно се влачеше след Че, а мъжа, в който онзи младеж се беше превърнал с цената на жестока закалка.