Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Норса впери суровия си поглед в Тото, който се стегна да издържи тежестта му.

— Ще живее — съобщи с равен тон жената. — Вече знаем, че ще се възстанови, макар че в началото единствено тя го задържаше в света на живите. — Норса протегна ръка, Тото се обърна и видя жена с дълга роба, която вървеше покрай редицата нарове с легенче вода в ръце. Очите й бяха изцяло бели, а по кожата й се разливаха цветове като дъга. Тото не я беше виждал преди, но се досети коя е.

— Значи все пак я е намерил — измърмори той. — Благодаря ви, че сте се погрижили за него, госпожо. Знам, че е ваш враг.

— Аз нямам врагове — отвърна остро Норса. — Дъщерите на милосърдието се грижат за всички, без значение какво мисли Империята по въпроса. Но за имперската армия не е тайна, че приятелят ви е тук.

Стомахът на Тото се преобърна и той се завъртя към Дрефос.

— Значи сте знаели!

Мерна саркастична усмивка изпод качулката на полковника.

— Норса вини мен за нараняванията на много от хората тук. Дъщерите на милосърдието рядко ми дават каквато и да било информация за делата си, затова нямах представа, че приятелят ти е при тях. Благодари се, че майстор Неро се е сетил да попита тук.

— Но когато Салма се възстанови — каза Тото, — те ще го…

Дрефос довърши вместо него:

— Ще го затворят? Ще го разпитват? Ще го изтезават, а после ще го направят роб или ще го убият? Да, защото така действат осоидите. Жалко за усилията на дъщерите на милосърдието, мен ако питаш. Само си губят времето.

— Такова мислене ми е чуждо — сопна се Норса. — Макар че ако пациентът сте вие, сигурно бих направила изключение от принципите си, полковник.

Тото погледна към Дрефос, после към Неро, накрая към спящия Салма в другия край на огромната палатка, и осъзна, че в някакво кътче на ума му вече се е зародил план и е взето решение.

— Полковник Дрефос — изрече той с пълно съзнание за последствията. — Трябва да говоря с вас. Мисля, че знаете за какво.

Салма се люлееше на границата на съзнанието. Понякога си спомняше кой е и къде е, друг път — не, за щастие. Пребиваваше в мъглива сивота, изопната до скъсване между сиянието на Скръб в окови и мрака на бездната, която все още ламтеше да го погълне.

В миг на кратко прояснение той отвори очи и видя насреща си лицето на мъжа в съседното легло. Беше осороден с бинтована глава. Превръзката беше съвсем чиста, явно току-що сменена, и покриваше едното му око. Усетил погледа на Салма, той се ухили едва-едва.

— Ти — рече му толкова тихо, че само Салма го чу, — си голям късметлия.

Салма се опита да каже нещо, но не успя. Истината бе, че изобщо не се чувстваше късметлия.

— Трябваше да си мъртъв — продължи войникът все така шепнешком. Явно по-силно от това не можеше да говори. — Видях те. Биеше се като луд, но те пронизаха и падна. Друг на твое място щеше да умре още тогава. Бях зад теб. Видях върха на меча да излиза откъм гърба ти, копеле такова. После тя дойде за теб, макар че ти вече беше умрял; дойде, сякаш е знаела какво става. Изтича, грейна като слънце и сложи ръце отгоре ти. И ти спря да кървиш. — Закашля се мъчително. — И оттогава всеки ден е до леглото ти, използва Изкуството си, за да те опази жив. Не знам какъв си й, но определено си късметлия. Голям късметлия.

Салма се напрегна и този път от гърлото му излезе тих грак, по-тих дори от гласа на войника:

— Дойдох тук заради нея.

Мъжът го изгледа със здравото си око, после каза:

— Е, тя определено го заслужава.

— Салма?

Беше заспал или поне се носеше другаде, но гласът стигна до него заедно с името му.

— Салма, събуди се.

Гласът не беше нейният и той не искаше да се буди. Когато за последно отвори очи, тя стоеше до леглото му и го гледаше. Трудно бе да различи изражение сред танцуващите цветове по лицето й и в белите й очи, но сърцето му препусна въпреки това.

Беше я намерил. Тя го беше намерила. В този откачен, разкъсван от война свят двамата се бяха намерили.

Тя приседна на ръба на леглото му, но вместо тежестта й да преобърне халтавата походна конструкция, рамката трепна едва доловимо и Салма се зачуди дали тя наистина е до него, или въображението му играе номера. Все пак посегна към нея и тя пое студената му ръка в своите — топли като слънце в летен ден.

— Защо си тук? — попита го тя. — Защо дойде?

— Трябваше да те намеря, след като разбрах, че си тук — прошепна той. — Ааген… говорих с него.

— Да не би да си го?…

— Не. Разделихме се мирно. — Гласът му укрепваше, сякаш изцелителна енергия се изливаше през нейните ръце в него. А може и така да беше, било чрез Изкуството на предците, било чрез обикновена магия.