Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Добрутро — поздрави той. — Идея си нямаш колко се радвам да те видя. Изглежда си в положение да се застъпиш за мен.

— Кой всъщност е този тип, Тото? — Взе думата Дрефос.

— Приятел — отвърна Тото, но бързо си даде сметка, че това определение е неточно. — Той е стар приятел на… на един преподавател в Академията, който е мой добър приятел. — После го споходи внезапно вдъхновение. — Той е художник, и то доста известен, мисля. Запознахме се в Тарк — добави накрая.

— Мислиш , че е доста известен? — Дрефос изглежда се забавляваше. — Едва ли е много известен, щом само мислиш, че е такъв.

— Аз от изкуство не разбирам — заинати се Тото. — А и нямам представа как е попаднал тук. — Обърна се към мухородния. — При нападението ли те плениха?

— Не точно — каза Неро с все същата вяла усмивка. — В интерес на истината, дойдох да разбера какво е станало с вас.

— А това е нещо, което заловилите го войници не били в състояние да проумеят — обясни Дрефос. — Но той упорито повтарял името ти и благодарение на това новината стигна до мен.

— След което качеството на тукашното гостоприемство рязко се подобри — вметна Неро и потърка многозначително китките си. — Ти обаче изглеждаш забележително добре. Явно си се отървал без драскотина.

— Долу-горе — кимна Тото. — Но ти защо изобщо си дошъл? Чудо е, че не са те убили на място.

Неро вдигна рамене, сякаш да каже, че рискът е бил без значение, но на жеста му липсваше убедителност. Не е искал да дойде, помисли си Тото, но е бил принуден, най-вероятно от собствената си съвест.

— С моя приятел Стен… с него се знаем отдавна — каза той някак смутено. — Какво ли не ни е минало през главите, в Академията и прочие. — Хвърли поглед към Дрефос. — Спрете ме, ако ви прозвучи твърде сантиментално или лигаво.

— Говорете си спокойно, майстор Неро. Знанието винаги е добре дошло — насърчи го полковникът.

— Ами, имаше една щуротия, дето Стенуолд и другите я забъркаха, отдавна беше и кажи-речи последната… не, предпоследната всъщност, дето я свършихме заедно. Отдавна беше, както казах, но беше свързана с тези. — Неро посочи с палец през рамо към осородните войници. — Стори ми се твърде опасна. Тъй му казах на Стен и си плюх на петите. Пропуснах забавата, а тя взе, че се вгорчи. Загубих добър приятел, друг умря малко по-късно. Така и не си простих, че съм ги зарязал само защото шансовете не изглеждаха добри. Знам, че хората ни мислят нас, мухородните, за безгръбначна измет, и с право, но мен онова ме гложди от години. И когато ти и другарчето ти цъфнахте в Тарк, си рекох, че ще се грижа за вас и ще гледам да ви опазя. Не успях очевидно. Затова дойдох тук с надеждата да оправя някак нещата.

— Не е трябвало да идваш — поклати глава Тото. — Аз… аз съм добре. — Пое си дълбоко дъх. — А Салма… той не оцеля.

Неро погледна към Дрефос.

— Ако го кажа, ще ме изпържат ли?

— Говори спокойно — повтори Дрефос. — Самият аз щях да му кажа, но прецених, че би искал лично да му го съобщиш.

Неро кимна, но изражението му ясно говореше, че няма и капка доверие на Дрефос.

— Работата е там, момко — каза той, — че Салма още е тук. Оцелял е, макар и на косъм. Жив е и е тук, в лагера.

Салма спеше, когато Тото отиде да го види. Неро и другите останаха настрана, дори Дрефос, и той коленичи сам до леглото на приятеля си.

Единственият признак на живот беше почти недоловимото движение на гърдите му. Златистата му някога кожа сега беше оловносива, страните му бяха хлътнали, а устните — сбръчкани като на старец. Нямаше помен от вечно засмения Салма, от боеца, който влизаше с усмивка в сражение, от чуждоземния благородник, влял цвят в строгите зали на Великата академия.

— Толкова съжалявам — прошепна Тото, съвсем тихо, за да не го събуди. А и го смущаваше мисълта за другите двестатина ранени в огромната палатка. Всички те бяха жертви на войната, по един или друг начин. Повечето бяха осоиди, но имаше и други — пчелородни като Касзаат, мравкочовеци с бакърена кожа, дори двама мухородни куриери, поразени въпреки бързите си криле. Мнозина бяха получили тежки изгаряния от запалителните снаряди, резултат от небрежността, с която осородните офицери се отнасяха към живота на собствените си хора.

Тото се върна при Дрефос и другите. Към групичката им се бе присъединила и една жена, свирепа на вид осородна, която се мръщеше на полковника.

— Тото — каза Дрефос, — това е почитаемата Норса, най-старшата от дъщерите на милосърдието в този лагер. Норса, това е младежът, който е бил заедно с човека водно конче, за когото се грижите.