Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

И той се устреми към него, защото знаеше, че така трябва. Но то бе толкова далеч, а бездната все така го всмукваше… Малката искрица се смаляваше все повече, смаляваше се.

А после изчезна.

И с угасването й той се предаде окончателно. Изгубил желание за борба, той се остави на вятъра да го улови и повлече надолу към мрака.

Но отново се появи светлина. Над него имаше светлина, издуваше се, растеше. Мека светлина, която беше едновременно чисто бяла и многоцветна. Светлина като слънчев лъч, отразен от бяла стена, и като я видя такава, той си спомни за слънцето. Беше забравил, че такова нещо съществува, но сега мисълта за някога познатото му до болка слънце го обгради, изпълни го, и той заплува отново. Маневрата му изненада жестокото течение и той се изтръгна от хватката му. Продължи да плува, нагоре и нагоре към сияйния таван, към исполинската светлина, която удържаше напора на бездната.

Протегна ръка да я докосне и пръстите му пробиха повърхността.

И той отвори очи.

Дълго време се взира бездейно в опит да придаде значение на формите, които очите му различаваха. Гледаше нагоре и наоколо му беше светло, но не твърде. Газената лампа в крайчеца на полезрението му гореше ярко, а не удавена в слънчева светлина. Видя таван, истински таван, но той бягаше лудешки пред погледа му.

Искаше да попита какво прави тук, но не бе в състояние да проумее защо изобщо трябва да е някъде.

И кой беше той, я пак? Някой го беше споменал сякаш.

Пресегна се назад и пръстите му се оцапаха с мрака на бездната. Това ли беше? Бил е заченат в това несъществуващо място и повърнат тук, отсам преградата? Не, трябваше да има нещо повече от това. Усети тежестта на спомените, запрени като агнета в кошара, и се пресегна към тях.

И един по един те се наместиха в черепа му.

Беше дете, което учи буквите. Възрастната скакалецородна жена ги изписваше с пръчка в пръстта, след което той ги преписваше на плочата си.

Намираше се в двора на Фелипите, участваше в надбягвания по земя и във въздуха, изучаваше изкуството на меча и лъка, флиртуваше със средната дъщеря на семейството. Вече си бе спечелил известна репутация.

Дошли бяха вести за войната. Той чакаше с двете момчета на Фелипите, които му бяха най-близките приятели тук. Най-големият от братята беше с доспехи. Отиваше на фронта, по свой избор. Всичко изглеждаше нереално.

Призракът на баща му, сведен до безтелесен глас, който гъгне в затъмнената стая, почти невидим, ако не се брои фината като паяжина материя над главата на престарелия богомолкороден мистик, който го бе призовал. Толкова време бе минало, откакто видя баща си за последно.

Пратили го бяха в Колегиум да се изучи, но той отиде там, за да избяга. От войната, от нещастието, от самата мисъл за петното в черно и златно, което се разливаше като отрова върху картата.

Спомените се завръщаха все по-бързо.

Дуелираше се с паякородна девойка, русокоса и с остър език, и я победи, защото се дуелираше от осемгодишен, но макар да я победи, знаеше, че тя е по-добра от него…

Лежеше буден до спящата дъщеря на богат търговец и чу как ключът на баща й се завърта неочаквано в ключалката…

Гледаше парада на атлетите при откриването на Игрите. Имперското знаме се вееше високо в края на колоната…

Зяпаше гигантското туловище на „Небесен“ и се опитваше да проумее как така не пада на земята…

Скачаше от някаква летяща машина, за да се счепка с осоидите и някой едва не го простреля по погрешка с арбалетна стрела между плешките…

Тичаше по улиците на Хелерон. Бяха ги предали и той се опитваше да не изпуска от поглед някакво бръмбарородно момиче с боядисана коса…

Все по-бързо прииждаха спомените. Тресеше го. Изливаха се в него като киселина.

Още едно предателство — бие се с осородни войници под погледа на братовчед й…

Пленен. Окован…

Тя… Танцувала бе за тях, за робите и за роботърговците, и докато траеше танцът й, всички те бяха свободни…

Бягаше от килията си… лицата на приятелите му…

Името му…

Той беше Салме Диен, принц-минор от Федерацията на водните кончета, но в Равнините му викаха Салма, защото там всички бяха варвари и не можеха да говорят както трябва.

Но спомените не бяха приключили с него.

Пътуваше към Тарк със Скрил и Тото — имената най-после изплуваха на повърхността.

Правеше свирепа любов с Базила в душната стая с миниатюрни прозорци на стражевата кула.

Спомни си жестоката обсада — дуелираше се с осороден офицер, градът гореше, а крепостната стена се сриваше.