Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— А за вас завоеванието продължава? — подхвърли Дрефос.

— Имам заповеди да се придвижа на запад — потвърди Алдер. — Към две поселища на мухородни, които да присъединим към Империята, но там не очаквам битка. Доколкото знам, след това ще потеглим към някакъв островен град на мравкоиди, а в горите по брега имало богомолкородни диваци, които да изкореним.

— Желая ви късмет с това начинание, генерале.

Алдер изгледа намръщено полуродния.

— А къде ще си ти, полковник, че да ми желаеш късмет?

— Уредих да ме прехвърлят с хората ми в Седма армия, генерале. Дадох ви средствата да преборите мравешки град и сега е ред да снабдя Седма армия с такива. По план тя ще тръгне срещу Сарн, но преди това има друга задача, която представлява интерес за мен.

Алдер сви рамене.

— Щом си си осигурил такива заповеди, така да е. — Той изгледа злобно занаятчията. — Не ми харесваш, Дрефос. Ти си червей и не си мисли, че не знам колко ни мразиш.

Дрефос се усмихна тънко в сенките на качулката си.

— Но?…

— Но ти постигна много тук — призна неохотно Алдер. — И аз ще го отбележа в доклада си.

— Много мило — каза Дрефос. — Ако не възразявате, генерале, мисля да се връщам в лагера. Имам доста неща да свърша, преди с вас да се сбогуваме окончателно.

Бяха запалили няколко огъня в дълбоки дупки, които да скрият светлика им от враждебни очи. Изминали бяха дълъг път и отдавна бяха изгубили връзка с умовете на събратята си, останали в Тарк, така че не знаеха каква съдба е сполетяла града им. Но вариантите бяха два — или Тарк е превил коляно, или на бъдещите карти името му ще бъде заличено и заместено от имперското име на друг град, издигнат върху неговите пепелища.

Хората му бяха паднали духом и Паропс споделяше в пълна мяра унинието им. Всички те бяха създания на реда и верността, свързани с пъпна връв към родния град, свикнали да се подчиняват на общите правила, на волята на Тарк и неговия владетел. А сега бяха сами. Шестстотин седемдесет и един таркиански мъже и жени насред пущинака край пътя за Меро, които не знаеха къде да отидат и какво да правят.

Храната им щеше да стигне за няма и десетница, при това ако я разпределяха икономично. На пръсти се брояха онези, които умееха да си вадят хляба от земята, защото в Тарк с това се бяха занимавали робите. Всички бяха оставили семейства зад себе си. Самият Паропс беше изоставил невярната си партньорка и сега тя му липсваше ужасно.

Да упорстват му се струваше безсмислено, а отговорността, паднала внезапно на плещите му, беше непоносима. Колкото и смазани да бяха от нещастието, войниците му поне имаха от кого да чакат заповеди. От него. Никога не се беше стремил към такава роля. Бяха го издигнали в командир на кула, защото имаше нюх към логистиката и защото на този пост би причинил най-малко неприятности с нетрадиционното си мислене. Сега нетрадиционните мисли бяха единствената им надежда за спасение, а той не беше в състояние да роди и една.

— Как си? — попита Неро и се спусна с пърхане на земята до него.

Паропс го изгледа красноречиво.

— Поне не личи да ни преследват — каза мухородният. — Бас ловя, че си имат други неща на главата. Някаква идея какво ще правите оттук нататък?

— Ако зависеше от мен — изрече с равен глас Паропс, — щях да поведа хората си обратно към Тарк и да нападна лагера на осоидите.

— Защото това би било самоубийство — изтъкна Неро.

— Именно. Но последните заповеди, които получих, изключват такъв ход, затова трябва да измисля нещо друго.

— Е, на мен ми хрумнаха едно-две нещица, ако ти е интересно да ги чуеш — подхвърли Неро.

— Приемам всякакви предложения.

— Заведи хората си в Колегиум — каза мухородният. — Имам там един влиятелен приятел, който мрази Империята и в червата. Той е в… как му викаха? В Събранието.

— Колегиум е прекалено далеч — възрази Паропс. — Не можем да прекосим половината Равнини с надеждата, че някакъв твой приятел ще приюти близо седемстотин бездомни мравкородни войници. Да не говорим, че ако кесианците ни спипат да се влачим по крайбрежието, ще ни избият до крак.

Неро кимна.

— Разбирам. Е, Паропс. Бях ти добър приятел… доколкото е възможно, нали?

— Като за мухороден.

— Голяма похвала, благодаря. Сега ще ти начертая два курса на действие, които няма да ти харесат. Ясно? Единият засяга мен, другият — теб и хората ти. Така, за първия… Аз се връщам обратно.

Паропс го зяпна.

— Да не си луд или какво?

— Въпрос на лоялност, Паропс. Точно ти би трябвало да разбереш. Не към Тарк, признавам; към приятелите ми. Винаги съм се стремил да бъда верен на приятелите си. Защото пътувам много и не знам къде ще ме свари утрото след ден или след десетница, не знам кога ще ми потрябва приятел, който да ме приюти у дома си, да ме нагости или да ме измъкне от затвора. А със Стенуолд се знаем от двайсет години.