Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

„Има нещо, за което може да ми потрябваш“ — беше му казал царят.

— Хората ти отдясно май губят позиции — извика от перваза си Неро, макар че защо си правеше труда, Паропс нямаше представа. Знаеше отлично какво се случва с офицерите и войниците под свое командване, както и че в случая Неро е прав.

Усети, че друга рота, оттатък царския дворец, е подложена на масирана бомбардировка, забеляза и промяна в движението на въздушните кораби — един се насочи лениво още по-навътре в града. Периферията на двореца вече беше опожарена. Царят се беше евакуирал под земята, в мравешките тунели. Хората бяха пробвали същия номер из целия град с надеждата да се спасят от огъня, но осоидите просто бяха завардили изходите на тунелите с преносимите си огнехвъргачи, а после бяха започнали да стрелят и да стрелят, докато течният огън не изгори и задуши всичко живо отдолу, и хора и насекоми. Хора и насекоми умираха в мрака, но не умираха сами, защото агонията на смъртта им се разля из целия град.

Дори от спомена за това Паропс го втресе.

„Те са в двореца.“ Чу го с гласа на един от царските тактици, но остана с впечатлението, че новината не е била предназначена за разгласяване. Напрегна се, готов да поведе хората си напред. Нова огнена бомба избухна на две пресечки от двореца, несъмнено насочена към мравкородни подкрепления.

„Нека се свърши най-после — помисли си Паропс, но така, че мислите му да не се излъчат по мрежата. — Нека влезем в последното сражение. Нека умрем. Нека най-после се свърши.“ Не издържаше повече да живее така.

„До всички офицери. Докладвайте позициите и личния си състав“ — стигна до него призивът на тактика.

Започва се, реши Паропс и отвърна, че има осемстотин шейсет и двама души под свое командване и че се намира на Четирийсет-пет-седма.

И зачака заповедта. Беше скрил мислите си от своите хора, но не можеше да скрие напрежението си и те го усещаха. Започнаха да запъват арбалетите си, щитовете се вдигнаха.

„Командир Паропс“ — чу най-сетне в главата си, този път беше гласът на царя.

„Ваше величество“ — отвърна Паропс, затаил дъх в очакване.

„Днес трябва да издам две заповеди, които са немислими — дойде гласът на владетеля. — Казвам ти това, за да не помислиш, че си чул грешно. Дано никой друг монарх от нашата раса не бъде принуден да издаде такива заповеди. Никога.“

„Ваше величество? — повтори колебливо Паропс. — Ние всички сме готови да умрем за вас.“ И с изключение на Неро, това бе самата истина.

„Знам, че сте готови, но аз не съм готов да го поискам. Командир Паропс, заповедта е да отведете хората си при западната порта и да напуснете града. С цената на всичко трябва да пробиете кордона на врага и…“

„Ваше величество? — прекъсна го в агония Паропс. — Не е възможно да искате това.“

„Чу заповедите си! — повиши тон гласът в главата му. Паропс видя по лицата на хората си същия шок, който парализираше и него самия. Явно царят се бе погрижил всички те, или част от тях, да чуят заповедите лично от него. — Пробийте кордона. Осоидите едва ли очакват подобен ход. Напуснете града. Намерете място за себе си. И когато дойде моментът, Паропс, ти и хората ти, или твоите деца и техните, елате да отвоювате Тарк от нашественика. Това е задачата, която ти поставям. Това са твоите заповеди. Това и нищо друго.“

Мъртвешка тишина бе паднала върху Тарк. Не приличаше на обикновената тишина, придружаваща нормалното всекидневие на мравешки град. Тази тишина беше родена от загуба и шок. В екливата й, гръмовна празнота се долавяше смътният отглас на десет хиляди погубени живота.

Половината здания на царския двор бяха опожарени, каменните зидове се бяха напукали от високата температура, с която гореше запалителното вещество на бомбите. В края на сраженията портите бяха поддали под напъна на таран в ръцете на шестима конощипородни. И шестимата бяха загинали по време на атаката или веднага след нея и гигантските им трупове бяха изнесени едва преди час. Нито един от расата им не беше оцелял. Всички бяха жертвали тъжния си живот за превземането на Тарк.

Пред портите стояха двайсетина мравкородни. Още бяха с доспехите си, но ръцете и ножниците им бяха празни. Стояха в съвършен строй и гледаха. Само те бяха оцелели от царския щаб. Сигурно щяха да ги екзекутират, но също толкова сигурно бе, че на този етап това едва ли ги интересуваше особено.

Полковник Карвок вървеше към тях, придружен от една стотна лека и среднотежка пехота. При вида на тези победени мъже и жени по лицето му не се изписа нито милост, нито особен триумф. Денят не принадлежеше на Шиповете — прозвището, с което беше популярна Четвърта армия. Денят принадлежеше на науката и това оставяше горчив вкус в устата му.