Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Магнатите на Хелерон го зяпаха сащисани. Грийнуайз плъзна поглед по лицата им и разбра, че никой няма да изрече каквото и да е възражение.

— Дотук не чухме нито дума за избор, генерал Малкан — изтъкна той.

— О, нима забравих другата възможност? Какъв глупак съм — засмя се весело Малкан. — Ако решите, вие, разбира се, сте напълно в правото си да отхвърлите тези искания и да се срещнете с нас на бойното поле. Сигурен съм, че градът ви може да мобилизира немалко наемници и престъпни елементи след кратко предизвестие. Но ако утре не ме посрещнете с отворени обятия, имам заповеди да превзема града със сила. За мен това би било крайно неприятно, уверявам ви. И за да се разведря, стигне ли се дотам, ще трябва да издиря и задържа всички вас, които стоите сега пред мен, и да ви екзекутирам по подобаващо интересен начин. След това роднините ви, бизнес партньорите ви, прислугата и служителите ви ще бъдат прибрани от нашите роботърговци и изпратени в най-отдалечените краища на Империята, където да умрат от глад и изтощение. Преди това ще се погрижа съпругите и дъщерите ви, а дори и майките ви, ако още са живи, да страдат под телата на моите войници, а синовете ви да бъдат изтезавани до смърт с машините на моите занаятчии. Ще ви унищожа до корен, толкова жестоко, че никой в Хелерон не ще дръзне да произнесе имената ви. Ще ви залича от лицето на земята и ще променя града ви по свой вкус. Достатъчно ясно ли обрисувах вариантите, между които да избирате?

Грийнуайз гледаше мълчаливо след тримата осородни. „Само трима“ — помисли си той. В свитите зад подиума имаше дузина мъже с арбалети. Лесно можеха да видят сметката на генерал Малкан и на ескорта му, но никой не хранеше илюзии за последствията от такава постъпка.

Погледна към своите хора, всичките объркани и уплашени, и махна на едно мухородно хлапе, което стоеше най-отпред. Наоколо му неизбежните приглушени разговори вече бяха започнали. Чу как един от колегите му казва, някак засрамено, че отдавна търгува с Империята и никога не е имал проблеми.

— Едно военно присъствие би означавало, че повече няма да се тревожим за… — започна Скордрей и млъкна, защото никога от нищо не се бяха тревожили допреди да се появят Малкан и неговите двайсет и пет хиляди.

— Консорциумът на достойните винаги са ми изглеждали разумни търговци — изтъкна бавно Хейлрайт.

— Така ще можем лесно да разширим бизнеса си към източните пазари — добави друг.

Грийнуайз се обърна към мухородния и се наведе да му прошепне:

— Сигурно се досещаш как ще посрещнат утре магнатите генерала?

Миниатюрните мухородни винаги изглеждаха по-млади от истинската си възраст, а на този не можеха да му дадат повече от четиринайсет, но дълбокият цинизъм в гласа му изненадваше дори Грийнуайз.

— Боя се, че да, майстор Артектор.

Грийнуайз кимна.

— Тогава трябва да отлетиш за Колегиум по най-бързия начин и да уведомиш Стенуолд Трудан от Събранието, че Хелерон е паднал безславно и без съпротива в ръцете на Империята.

— Тръгвам, майсторе. — Мухородният призова незабавно Изкуството си и крилете му го издигнаха във въздуха, после го понесоха бързо към града. Никой не му обърна внимание, а и той не беше единственият, излетял със заръка от господаря си.

Колкото до Грийнуайз Артектор, той насочи вниманието си към своите колеги, които бяха заети бавно и търпеливо да обличат в думи решението, което вече бяха взели. Същото решение, до което беше стигнал и Грийнуайз, който не беше герой, но пък имаше печеливш бизнес, който да съхрани.

Мозъкът на Паропс, също като родния му град, беше в пламъци. Главата му се беше превърнала в средище на хиляди гласове — собственият му глас, който да държи връзка с войниците под негово командване; гласовете на въпросните войници, които обменяха информация за местонахождението си; постовите, които следяха небето за поредната бомба от кръжащите над града въздушни кораби; цивилните, които се евакуираха, и другите, които бяха попаднали в капана на горящите си домове и не можеха да избягат. Тарк беше каменен град, но когато избухнеха във въздуха, бомбите засипваха улиците с огнен дъжд, който прогаряше дървенията и подпалваше покъщнината. Веществото, което използваха осоидите, лепнеше като мазнина, че и по-здраво, и се задържаше по стени, по доспехи и най-вече по плът. Изгаряше сравнително бързо, но с нищо не можеше да се угаси, дори с вода.

През несекващата какофония в главата му пристигна заповед за незабавно отстъпление. Паропс знаеше, че четирийсет от хората му се опитват да измъкнат цивилни от горящите им къщи, и с натежало сърце предаде заповедта нататък. Сега заповедите стигаха до него директно от царския двор, с гласа на самия цар. И дори Паропс, който мислеше по-напред и по-нашироко от повечето си сънародници, не би дръзнал да пренебрегне такава заповед.