Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Когато дебатът приключи, Тисамон тръгна да търси Стенуолд. Откри го в един кабинет, три стаи след аудиторията, където се бе провела сбирката. Седеше зад писалището и преглеждаше за последно няколкото купчинки свитъци, преди да ги предаде на писарите за размножаване.

— Бая работа им създаваш напоследък — отбеляза богомолкочовекът.

Стенуолд вдигна вежди.

— Какво си наумил, Тисамон?

— Исках да те уведомя, че Тиниса ще дойде с мен.

— И дума да не става — възпротиви се категорично Стенуолд.

— Тя иска да дойде.

— Това е без значение.

— Не можеш да я спреш.

— Може и да не мога — призна Стенуолд. — Приятелю, досегашните ми опити да предпазя домочадието си не доведоха до нищо добро, но те моля да премислиш. Може да са твоят народ, но нея ще я убият. Ще я убият, защото ще я вземат за паякородна, а ако разберат каква е всъщност, ще я убият двойно по-сигурно. Самият ти едва не я уби, когато разбра.

— Има начин това да се избегне — възрази Тисамон, — макар че престоят й определено няма да е приятен. Всичко, което казваш за моя народ, е вярно, но няма да я убият просто така, от раз.

— Тисамон, умолявам те…

— Тя го заслужава, Стен. Това все пак е и неин народ, не забравяй. Дори да я намразят, дори да намразят мен, както несъмнено ще стане, Тиниса все пак заслужава да види бащиния си род, пък било то и само за да го отхвърли.

Стенуолд изкриви лице.

— Знам, че това означава много за теб.

Тисамон се усмихна унило.

— Моят народ не е от многобройните. Ако имперската армия нападне Фелиал с машините си и с многохилядната си паплач, моите хора ще се бият. И ще убиват по десет за всеки свой, но накрая пак ще са останали повече осоиди, отколкото богомолкородни.

— Ти… мислиш ли, че ще се стигне до това?

— Ако те ни нападнат, нищо чудно. Бих казал, че ще платят скъпо и прескъпо, само че Империята не цени живота на войниците си и цената няма да я уплаши. Горите на Фелиал ще бъдат опожарени, крепостите на народа ми — сринати, и затова, ако не за друго, трябва да ги предупредя за мащаба на заплахата и могъществото на противника. И искам Тиниса да ги види такива, каквито са сега, в случай че не е останало нищо за гледане, когато всичко приключи.

Нещо в лицето на Тисамон потресе Стенуолд. „Навикът ни кара да забравим различията.“ С Тисамон бяха приятели толкова отдавна, че Стенуолд бе започнал да го възприема като човек опитомен, разкъсал връзките си със своя див народ, с древното си и мрачно наследство. Сега обаче съзря в ъгловатите му черти тежестта на толкова много история, че в сравнение с нея Колегиум бледнееше като невръстно дете; бледнееше, смаляваше се, чезнеше. И пропадаше в мрак.

— Да — съгласи се накрая Стенуолд. — Ако е решила да тръгне с теб, нямам правото да я спирам. Но…

— Знам — каза Тисамон и сложи ръка на рамото му. — Ще я пазя. Ще сторя всичко по силите си да я опазя.

На вратата се потропа и Стенуолд въздъхна.

— Чака ме работа — заяви тежко той. — А и ти трябва да се приготвиш за път.

Тисамон го стисна леко за рамото.

— Пази се, Стен. Най-сетне получи онова, което чакаше двайсет години. Накара ги да те чуят, така че гледай да не пропилееш шанса си.

Стенуолд кимна и стана да му отвори вратата. От другата й страна стоеше бръмбарородна жена от куриерския отдел. Стенуолд изчака приятеля си да се отдалечи, преди да я попита по каква работа е дошла. Несъмнено още някоя задача, която да добави към товара на наближаващия конфликт.

— Майстор Трудан — докладва му куриерката, — търси ви една чужденка. Полуродна. Казва, че носи новини от Тарк.

— От Тарк? — Мислите му превключиха на бързи обороти. — Как й е името?

— Скрил, така каза, войнемайстор — отвърна жената и Стенуолд изтръпна. Мечът, който висеше над главата му от толкова дълго, че почти беше забравил за него, сега изведнъж се бе спуснал надолу.

— Заведи ме при нея — нареди той. — Веднага!

— И тогава си тръгнала към Колегиум — каза с натежало сърце Стенуолд, когато Скрил завърши разказа си с всичките му уморителни отклонения и излишни подробности.

— Идеята не беше моя. Твоят човек Тото, той измисли плана — поясни дългокраката полуродна, която седеше срещу него от другата страна на писалището, и свъси чело. — Аз какво трябваше да направя според теб?

— Не, права си, разбира се — съгласи се Стенуолд. — Онази война не е била твоя. Наехме те за водач, а не да се биеш на страната на Тарк.

— Баш тъй — кимна Скрил.

— И?…

— Като се поотдалечих достатъчно, реших да изчакам, та да видя к’во ще стане. Така де, онез големите балони уж трябваше да лумнат в пламъци и прочие. Ама не пламнаха. Продължих нататък, но на следващата нощ още бях достатъчно близо до Тарк, та да видя как градът гори.