Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Благодаря на мадам Уейбрайт за проникновението, което хвърли още по-силна светлина върху моите доводи. Съперничеството, за което спомена тя, е основният фактор, на който разчитат осоидите, фактор, който ще им спечели предимство с минимални усилия от тяхна страна. Ако си даваха сметка за заплахата, която Империята представлява, векианците, като разумни човешки същества, не биха тръгнали срещу нас.

Един от слушателите подхвърли груба забележка на висок глас и Стенуолд реагира моментално:

— Не са разумни, казвате? Напротив, разумни са, почитаеми майстори. Векианците са надеждни и дисциплинирани като всички мравкородни, но и нищо човешко не им е чуждо. И ако ние се бяхме опитали да стоплим отношенията помежду ни вместо да се перчим със силата на крепостните си стени, може би сега армията им нямаше да се придвижва насам. Така че и ние не сме безгрешни.

Сведе поглед към ръцете си, стисна ги в юмруци, после отново погледна към публиката пред себе си.

— Нека най-напред се обърнем към онези, които ще отвърнат на призива ни. Едва ли някой от вас би възразил срещу идеята да пратим емисари в Сарн и Хелерон. И най-вече в Хелерон, защото той е най-близо до имперското нашествие.

Тук-там сред публиката хората започнаха да кимат и да шушнат одобрително.

— Вече пратих агенти в Сарн с молба за помощ — продължи Стенуолд, — но това беше преди да разберем за враждебните намерения на Век, така че трябва да действаме бързо. Агентите ми в Сарн имат и друга задача — да се свържат с молецородните от Доракс, които имат свое присъствие в града. Самият аз се сражавах рамо до рамо с молецородни в Хелерон срещу имперските попълзновения там и това ми дава надеждата, че като хора, които проповядват мъдрост, молецоидите и сега ще се окажат достатъчно мъдри, за да загърбят за кратко ненавистта, която хранят към нас.

На това публиката реагира с доста по-хладен ентусиазъм, но Стенуолд не търсеше одобрението им, а просто ги уведомяваше за стореното дотук. А и никой не би бил толкова глупав, че да откаже помощ отвън, ако такава бъде предложена.

— Задължително трябва да пратим емисари и в Кес — продължи той. — Кесианците никога не са ни били врагове, а с Век ги свързват стари вражди. Нещо повече, ако успеем да им отворим очите, те ще си дадат сметка, че градът им е следващото препятствие, което Империята ще трябва да премахне от пътя си. Морето ги заобикаля отвсякъде, но няма да ги спаси от масирано нападение по въздух. Така че не виждам защо да не пратим емисар и до техния остров. Какво бихме могли да загубим?

— Емисаря — извика някой, но репликата не предизвика очаквания смях. Стенуолд все още държеше вниманието на публиката си.

— Колкото до Паешките земи… — поде отново той и този път слушателите му реагираха бурно.

— Паешките земи не са част от Равнините, Стенуолд — прекъсна го друг преподавател в Академията, който четеше лекции по реторика и политическа история. — Няма да проявят интерес и дори по-лошо, помолим ли ги за помощ, ще ни накарат да си платим за това. Ако ги включим, те ще направят и невъзможното да проточат войната до безкрай заради едното забавление. И заради печалбите. За тях би било добре дошло да воюваме със съседите си поколения наред, докато те търгуват и с двете страни и трупат богатства. Трябва да държим паяците далеч от това.

— А и каква помощ биха могли да ни окажат? — обади се една жена, която рядко вземаше думата и която изненада всички с решението си да заговори пред събранието. — Наистина ли вярвате, че ще пратят войска? Не, паякоидите са майстори на интригата, на задкулисните игри, на тайните убийци, а такава помощ би ни опетнила, дори да сме сигурни, че те ще използват уменията си само и единствено срещу Империята.

Стенуолд вдигна ръце, в знак, че признава така изложения аргумент.

— Добре, няма да пращаме делегация в Паешките земи. — Но после очите му срещнаха погледа на Тисамон. — Аз… колебая се дали да те помоля… знам, че мравкоидите от Сарн имат добри отношения с богомолкородните си съседи, но…

— Но ние от Фелиал сме по-труднодостъпни, това ли е? — подхвърли Тисамон.

Сред членовете на Военния съвет се чу шепот и кискане.

— А ще го отречеш ли? — попита Стенуолд.

— Не бих си и помислил. — Тисамон слезе по стъпалата и застана пред публиката, без да отнема на Стенуолд почетната катедра. — Колкото до молбата ти, приемам я. Ще застана пред своя народ като ваш пратеник, но нищо не мога да обещая. Ала всеки, погледнал карта на Равнините, ще види, че Фелиал стои на пътя от Тарк до Колегиум. По права линия. Мисля, че моят народ ще се окаже по-труднодостъпен за осородните, отколкото за вас.