Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Говориш за двамата му агенти, така ли? Полуродният и другият?

— Водното конче, да. Трябва да разбера какво е станало с тях. Най-вероятно са мъртви, но трябва да го знам със сигурност. Защото Стенуолд би искал да научи.

— Ще те хванат — предупреди го Паропс. — Ще свършиш като роб или като труп.

— Няма да ме хванат — възрази Неро, — защото няма да се промъкна като крадец. Ще ида при тях с високо вдигната глава. Неро, прочутият художник, сигурно сте чували за мен? Случайно ми се намира доста черна и жълта боя. Дали пък не бихте искали да ви нарисувам портрет? Знаеш как става.

— Ще те убият или ще те заробят — повтори твърдо Паропс.

— По едно време и вие се бяхте засилили да ме убивате, помниш ли? Аз умея да оцелявам. Цял живот все това правя — сви рамене Неро. — Задължен съм на Стенуолд, а той би искал да знае какво е станало с хората му.

Паропс поклати глава, но откри, че няма сили да спори.

— А другият курс на действие, онзи, който засяга нас? И той ли е откачен като първия?

— По-откачен — подчерта Неро и лицето му се разтегна в първата усмивка, която Паропс бе виждал от доста дни на нечие лице. С тих глас мухоидът начерта плана си и хората наоколо започнаха да вдигат глави, защото Паропс препредаваше информацията по мисловната връзка.

— Това не можем да го направим. Би било…

— Самоубийство?

— По-лошо. Робство. Хората ми никога няма да се съгласят — заяви Паропс.

— Мислиш ли? Насам идва империя с многочислени армии, а ти разполагаш с почти седемстотин великолепно обучени мравкородни бойци. Кой не би приел на драго сърце услугите ви?

Паропс го гледаше мълчаливо.

— Няма ли поне да го обмислиш? — настоя Неро.

За кратко Паропс дори не го виждаше, съсредоточен изцяло върху трескавата размяна на реплики по мисловната връзка, върху мълчаливия дебат, предизвикан от плана на Неро.

— Ще пробваме — каза накрая Паропс. — Няма какво да губим.

Плуваше в онези тъмни далнини, в онези безбрежни, бездънни далнини, където светлината не проникваше никога. Там нямаше звезди, нито лампи. Имаше я само бездната, и неспирните пориви на вятъра, и силното течение, което драпаше да го всмуче надолу.

Опитал се бе да отхвърли оковите на тези дълбини и сега нямаше сили за нов опит. В дълбините имаше чудовища, които плуваха безспир в черната празнота със зейнала паст. Да попаднеш между острите зъби на пастта им означаваше забвение и капитулация.

Не смърт, защото тук всичко беше смърт.

В Колегиум беше заварил мода да се рисува смъртта като сивокож и оплешивяващ бръмбаророден мъж с обикновени дрехи, понякога с лекарска чанта, но по-често със занаятчийски колан и престилка, по подобие на отговорниците, които в края на работния ден минаваха да угасят лампите и да спрат машините.

В представите на собствения му народ смъртта беше бързокрило насекомо, черно и лъскаво, твърде бързо, за да го надбягаш, и твърде умно, за да го надхитриш… и неизбродната бездна, в която плуваше сега, беше дълбината на една-единствена фасета от тъмните скъпоценни камъни на очите му.

Хората от неговия народ пишеха кратки поеми за любимите покойници и гравираха крилете на смъртта върху надгробните плочи и мавзолеите, изобразяваха насекомото с наведена глава и щръкнало жило как се спуска към жертвата си. Лика на смъртта рисуваха като сянка на заден план, винаги в горния десен ъгъл на свитъка, описващ последните часове на някой герой или велик човек. В пиесите облечен в сиво актьор излизаше на сцената с лакирана черна кукла на насекомото и я размахваше зловещо над главата си, докато не дойде мигът насекомото да кацне.

Самият той не можеше да лети, защото искрата на крилете му беше угаснала. Бездната го смазваше с тежестта си, впиваше нокти в плътта му и виеше. Той плуваше, и се бореше, и се дърпаше, защото дори миг неподвижност би го запратил обратно при чудовищата в ямата. Бореше се, но не знаеше защо се бори. Нямаше спомени, нито оформени мисли, нищо, освен отчаяната, озъбена борба.

А после, за най-краткия от кратките мигове му се стори, че долавя нещо кораво и далечно в далнините, някакво великанско присъствие, смалено почти до искра от разстоянието — насекомо, но не насекомото на смъртта. Четири искрящи крила и очи, които виждаха всичко — източникът на неговото Изкуство и на неговото племе, архетипът на неговия народ. Той беше изгубен дух и това създание беше крайната цел на мъчителното му пътуване — там щеше да се съедини с миналото и с предците си.