Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

И ако Тото приемеше протегнатата ръка на Дрефос — металната му ръкавица по-точно, — дали тя не би го разчела като предателство, дали в очите й Тото не би се превърнал в поредния осоид?

Прегърна я и дъхът му спря, когато ръката му докосна гърдите й.

— Събудя ли се веднъж, повече не мога да заспя — информира го тя, макар гласът й да звучеше сънено. — Трябва да ми говориш, да ме забавляваш.

И той започна да й говори. Разказа й за Колегиум и за Великата академия. Разказа й за учебните работилници там и за преподавателите с техните бели тоги. За Форума на умелите и дори за Стенуолд Трудан, Тиниса и богомолкородния оръжемайстор Тисамон. За Челядинка Трудан не спомена изобщо.

Тя си тръгна преди зазоряване. Облече се в тъмното и обясни, че имала работа, но Тото подозираше, че просто не иска забежката й да става публично достояние. Страхуваше се от осородните и не искаше да си помислят, че е лесна плячка.

Когато слънцето изгря, Тото стана и облече занаятчийските си дрехи. Поколеба се дали да стегне на кръста си колана с инструментите, който Дрефос бе уредил да му върнат. Тук той не беше занаятчия, засега. Беше пленник на Империята. И ако излезеше от палатката с инструментите си на кръста, щеше ли това да е знак, че приема предателството, към което го тласкат?

Защото по-жестоко предателство от това нямаше. Искаха от него да създава оръжия, нещо, за което си беше мечтал през всичките години в Академията. В Колегиум изобретенията му щяха да бъдат оценени и забутани някъде. Всичко, което създадеше за осоидите, щеше да влезе в употреба.

И щяха да го използват срещу собствения му народ.

Но щяха да го използват .

Нещо се раздвижи в него, някакво неустоимо вълнение при самата мисъл за работата — да се заеме с работата заради самата нея и да не пита кой и за какво ще използва готовия продукт.

Когато излезе от палатката, завари пратеник да го чака. И тук, точно както в Колегиум, повечето съобщения се разнасяха от мухородни. В армията на осите имаше много мухоиди, цял куриерски корпус, в постоянно движение и с дрехи в черно и златно.

— Съобщение от полковника на помощни войски. — Мухородният беше съвсем млад, на петнайсет или там някъде. — Вика ви в палатката си.

Тото изтръпна. „Сигурно ще поиска най-после да реша — помисли си той, — и ако откажа, както несъмнено трябва да постъпя, ще падна до статута на обикновен пленник и осоидите ще изтръгнат от мен всичко, което знам за Равнините и Колегиум.“

Но въпреки това отиде, защото нямаше избор.

Завари Дрефос да лежи на същия стол, към който бяха привързали Тото след залавянето му. Сложно нещо беше този стол — плочките на облегалката се движеха плавно навън и навътре като метални пръсти на масажист, а от страничните дюзи бълваше пара. Дрефос му беше споменал, че страда от болки в гърба и че е измислил начин да облекчава спазмите. Първата му любов може да бяха военните машини, но не се колебаеше да използва уменията си и за лична угода.

Касзаат стоеше в дъното на палатката и съзнателно избягваше погледа на Тото.

Дрефос отвори едното си око и даде знак на мухоида да изчезва. Куриерът изхвърча навън. Столът издаде особено сложен звук и Дрефос изпъшка.

— Ще ме извиниш, но тази сутрин никак не съм във форма — каза той.

Което си беше очевидно — не само за тази сутрин, а и изобщо. Дрефос накуцваше при ходене, а и ръката, която криеше под металната ръкавица, явно беше осакатена по един или друг начин. Тото се чудеше дали някое от собствените му изобретения не се е обърнало срещу създателя си, или недъзите му са резултат от минали издевателства на имперските му господари.

— Имаш посетител — обяви Дрефос. Тото едва чу думите му през съскането на стола.

— Посетител? — изгледа го глуповато той.

Дрефос даде знак на Касзаат, тя се приближи, отне налягането и освободената пара засвистя на горещи облаци от дюзите, принуждавайки Тото да отстъпи назад. Мъглата се разнесе бързо и Дрефос се надигна от стола, придърпвайки качулката да скрие в сянката й несъразмерното си лице.

— Ето го, виж сам. — Посочи, Тото се обърна да погледне и видя двама войници да вкарват дребен човечец в палатката. Мухороден мъж, плешив и с отекло лице.

— Неро! — възкликна Тото. Мухородният не беше вързан, но войниците го следяха зорко, а и по лицето му имаше пресни следи от побой — едното му око беше затворено от оток, скулата от другата страна на лицето му беше насинена и лилавееше в различни оттенъци на синьо-червената гама. Като го видя, Неро се усмихна мрачно.