Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Тя му протегна ръка.

— Щом аз те знам кой си, редно е и ти да знаеш коя съм. Аз съм Челядинка Трудан от Колегиум.

— Да, знам — каза той и й стисна ръката, но през китката, както правеше Тисамон. — И си по-корава, отколкото изглеждаш. Дошла си тук срещу осите.

— Да предупредя местните за тях.

— Може да се окаже, че това вече не е необходимо.

— А ти на чия страна си?

— На този въпрос не мога да отговоря, защото не заемам страна освен своята и на онзи, който ми плаща.

— А ако осите завладеят Соларно?

Той вдигна рамене, сякаш да каже, че това изобщо не го засяга.

— А нима осите нямат нужда от майстор убиец? Те или противниците им? Мога да ида в Принцеп Изгнана, а ако и те паднат, на юг има други земи. Моята раса вече я няма на света, бела Челядинка Трудан. С изключение на теб и на молецородните, които не забравят нищо, светът няма спомен за нас. Пък и ние винаги сме умеели да се сливаме с тълпата. Дори в Паешките земи няма кой да ме посочи с пръст и да извика какъв съм.

— С други думи, не ти пука — каза разочаровано тя. — И в крайна сметка си просто един убиец.

— А може дори това да не съм. Аз съм сянка, която слънцето, по някаква причина, още не е прогонило. Нямам деца. И ако наистина съм последният, нека расата ми изчезне заедно с мен. Не бих пожелал никому прокълнатата си кръв.

— И няма да направиш нищо с талантите си? Ще ги пропилееш?

— Искаш да ме наемеш ли, бела Челядинка Трудан?

— А ако искам? — Разбра, че е прекалила, и вдигна несъзнателно ръка към устата си, но беше късно.

— Нямаш достатъчно злато, за да купиш услугите ми — каза меко той. — А и защо да вдигам оръжие в подкрепа на твоята кауза? Аз не съм някой идеалист, готов да марширува в ритъма на чужд барабан.

— Тогава трябва да напуснеш Соларно и Езгнано — предупреди го тя, не заплашително, а по силата на убеждение, затвърдено от собствения й горчив опит. — Трябва да тръгнеш на юг или на изток и да избягаш надалеч, майстор Честа. Осите имат нужда от убийци, вярно е, но ще си доведат свои, с марката на Рекеф. Неотдавна се запознах с един осороден, който се опитва да свърже двата края като свободен наемник по границите на Империята, и трябва да ти кажа, че никак не му е лесно. Барабанът на Империята бие силно. Трябва да избягаш много далече, за да не го чуваш.

Устните му се кривнаха, но той не каза нищо, просто стоеше мълчаливо сред отломките на своето наследство. Миг по-късно чуха приглушен рев на летяща машина, някъде далеч над Езгнано. Че подскочи, после я обзеха съмнения. „Оси? Или Таки се връща за мен?“

— Искаш ли да разбера кой е? — предложи Честа, разчел правилно колебанието й.

— И защо ще ми помагаш?

— Нищо от казаното дотук не означава, че не мога да те харесвам — отвърна той. — Бих те убил, ако ми платят, но и това не би означавало, че не мога да те харесвам.

След това изчезна между дърветата, а Че остана сама да разнищва последните му думи.

Когато стана ясно, че снижаващото се над острова летало е „Еска Воленти“, Че очакваше Честа да хлътне в гората, но той остана с нея на плажа, докато тя махаше енергично на кръжащия ортоптер. Таки направи остър завой, после приводни елегантно машината си близо до брега. Малко по-късно Че чу още един двигател, а после се появи и самата машина, много по-голяма и тежка от „Еска“, но водена от пилота си със същото безупречно умение. Големият брониран фикс се приводни с изяществото на падащо листо и Че веднага позна машината — беше на соларнийския пилот Скобран.

Таки подаде глава и усмивката й се стопи, когато видя убиеца. Измъкна се от „Еска“, размаха криле и се спусна на плажа.

— Ти пък що чиниш тук, да се продъни дано? — попита с неприкрита враждебност.

Усмивката на Честа също не беше от топлите.

— Съжалявам, бела Те Скола Таки-Амре. Този остров твой ли е? Не съм желан тук?

— Честно казано, не си желан никъде около мен — уведоми го Таки. Той беше два пъти по-висок от нея, беше страховит убиец, но тя пристъпи наперено, все едно се канеше да го просне на земята. — Челядинка да я оставиш на мира, чуваш ли?

— Да съм й направил нещо лошо? — попита Честа.

— Твоите работи все на лошо излизат. Или си забравил? — отвърна разгорещено мухородната.

Че местеше притеснено поглед между двамата.

— Нищо не ми е направил — каза тя. — Само си поприказвахме…

— Не става въпрос за теб — отвърна остро Таки. — Само помни, че няма низост, от която този мръсник да се посвени. Няма. Той не знае що е морал, неспособен е да погледне през очите на друго човешко същество.